Вълнуващи нощи
- Автор: Додд Кристина
- Серия: lost princesses #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълнуващи нощи». Краткое содержание книги:
Преследвана от убийци, принцеса Кларис е принудена да избяга от малкото си владение в Пиринеите. За да издържа себе си и малката си сестра Ейми, тя пътува инкогнито в Шотландия като лечителка и козметичка. Един ден на пътя й застава могъщият провинциален лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, който наскоро се е върнал от войната срещу Наполеон в Испания.
Зашеметяващата красота на младата жена и умението й да се маскира са тъкмо оръжието, от което се нуждае Хепбърн, за да отмъсти на един стар неприятел. Ала много скоро е принуден да избира между мрачните планове за отмъщение и нарастващата си страст към Кларис.
Тя също е влюбена в него, но дългът й изисква да се върне на своя трон и да сключи династичен брак.
А и преследвачите не спят…
За съжаление победата на Хепбърн превърна Оугли в мишена за подигравките на цялата армия. А после се случи нещо, което направи нещата още по-непоносими: Хепбърн се появи на следващия ден и… се извини. Този жалък негодник се извини, че бил много пиян и се държал непростимо грубо. Извинението му показа на всички, че Оугли с бил победен от един седемнадесетгодишен хлапак, толкова пиян, че едва се е държал на краката си.
Чак когато Оугли се ожени за Бренда и си купи нов, по-добър офицерски патент, подигравките утихнаха. Е, да, някои продължиха да си шепнат зад гърба му, но никой от офицерите с по-нисък ранг не смееше да каже дума. А ако някой началник му се подиграеше, Оугли си отмъщаваше. Беше достатъчно да наеме няколко биячи, за да му дадат да разбере.
От своя страна, началниците му си отмъстиха, като го изпратиха на Иберийския полуостров. Ала мъж с неговите способности можеше само да се възползва от ситуацията в своя изгода. Най-сетне избяга от обожанието и вечните въздишки на Бренда, в хаоса, причинен от войната между англичани и французи на испанска и португалска земя, откри десетки възможности да натрупа богатство.
А най-хубавото беше, че старият граф Хепбърн реши да сложи край на волностите на сина си. За да го вразуми, той му купи офицерски патент, и то такъв, който го изпрати право в полка на Оугли.
Споменът и сега го караше да се смее. Как умно постъпи, като сложи момчето да командва закоравелите крадци и убийци, излезли от най-дълбоките подземия на затворите и доведени в Испания, за да бъдат дисциплинирани и да умрат на бойното поле. Няколко пъти изпрати ротата на мисия, от която никой не би могъл да се завърне жив. Ала Хепбърн се връщаше отново и отново. Хората му се топяха, но Оугли продължаваше да предлага полка си за нови самоубийствени мисии и правеше така, че никой да не разбере, че не той, а Хепбърн постига успех там, където всички други се провалят. На Иберийския полуостров, далеч от Англия, разполагайки с достатъчно време, не беше никак трудно да напише книга в която да представи успехите на Хепбърн като свои. Накрая Оугли реши да приключи с армията и да се върне в Англия като герой.
Погледът му спря върху Валдемар.
Никой не смееше да каже истината, дори Хепбърн. И причината беше, че Валдемар беше в негова власт. Би било глупаво да пусне момчето да си иде, а полковникът беше убеден в ума и интелигентността си.
Бренда мушна ръка в неговата.
— Апартаментът е прекрасен, нали?
— О, да! — Задоволството се разля в корема му като топло масло и той се усмихна на домакинята. — Благодаря ви от сърце, лейди Милисънт, че ни настанихте тук.
Младата дама реагира плахо като девица, на която са направили дързък комплимент.
— Брат ми настоя.
— Представата, че сме го прогонили от покоите му, не ми харесва — протестира Бренда.
— О, моля ви, не се притеснявайте. — И Милисънт, и Хепбърн говореха с лек шотландски акцент, непоносим за ушите на Оугли. — Брат ми не спи тук. Откакто се е върнал от полуострова, нощува в малка къща недалеч от голямата.
— О, сега се чувствам по-добре! — Бренда засия. Понякога добросърдечието на жена му причиняваше на Оугли парещи стомашни болки.
— И ти също, нали, Оскар? — обърна се тя към него.
Не, разбира се, че не! Той искаше да се отърве от Хепбърн завинаги. Сложи ръка на рамото й и я натисна малко по-силно. Когато усети как Бренда трепна, каза:
— Лейди Милисънт; моля за извинение, но жена ми наистина трябва да си почине.
— Разбира се. Веднага ще ида да поръчам таблата. — Милисънт направи кратък реверанс и напусна стаята.
— Това беше доста рязко. — Бренда стисна ръката му.
Оугли не си направи труд да й отговори. Отведе я решително в спалнята и й помогна да си легне. Целуна я по челото и каза на камериерката:
— Погрижете се милейди да си почине. — Излезе от стаята и затворя вратата зад гърба си.
Валдемар надзираваше разопаковането на багажа им.
— Остави куфарите до вратата, момче. О, момиче… — Той ощипа прислужничката по бузата. — Каква радост за сърцето ми да видя сладко същество като теб!
Лакеят се ухили, момичето се закиска. Всички харесваха Валдемар, защото изглеждаше много добре. Светлоруса коса и яркосини очи, които святкаха под русите вежди, обсипан с лунички нос. Изглеждаше като олицетворение на честност и сериозност, докато някои не забележеше дългите му пръсти на крадец и бързата котешка походка. Валдемар бе дошъл в Испания от затвора. Бяха го поставили пред избор: да се бие за майка Англия или да умре. Естествено, бе избрал да се бие, но едва дошъл в Испания, се опита да избяга и да не изпълни дълга си. Държеше се нагло, подбуждаше другарите си към бунт. Каквото и да правеше, Оугли не беше в състояние да го промени. Не помогнаха нито побоите, нито единичната килия, даже жигосването.