Човешко, твърде човешко ((Книга за свободните духове), том 1)

Който не е минал през стадиите на различни убеждения, а е останал при веруюто, в чиято мрежа първоначално се е уловил, точно заради тази закостенялост е представител на изостанали култури. Съответно на липсата на образование (което винаги предпоставя добра почва, за да може да се изгради), той е суров, неразбран, невъзприемчив, без милост, вечно подозрителен, човек без задръжки, който посяга към всички средства, за да наложи мнението си, защото изобщо не иска да проумее, че освен неговото могат да съществуват и други мнения; в този смисъл той все пак може би е източник на енергия; а на култури, достигнали прекалена свобода и инертност, той въздейства дори целебно, защото силно ги възбужда и предизвиква съпротивата им. И така, принудена да влезе в борба с него, по-крехката тъкан на новата култура заяква все повече. В основата си човек продължава да е същият, както в епохата на Реформацията: но как би могло и да бъде иначе? И все пак обстоятелството, че не си разрешаваме вече употребата на някои средства, с които да придобием по-лесно надмощие на мненията си, ни откроява от онова време и доказва, че принадлежим към по-висша култура. Който дори и сега защитава и оборва мнения по начина, с който си е служел човекът през Реформацията, а именно чрез подозрение и изблици на ярост, издава съвсем ясно, че ако живееше в друго време, е щял да изгори противниците си на кладата и че като противник на Реформацията е щял да прибегне към всички средства на инквизицията. За времето си инквизицията е била разумна, защото тя не означава нищо друго освен повелята да се запази — и то на всяка цена, с всички жертви за доброто на човечеството — състоянието на обсада, наложено над цялата религиозна сфера, което като всяка обсада оправдава крайните средства естествено при предпоставката (която ние сега вече не споделяме), че истината е достояние единствено на църквата. Но сега вече не можем да се съгласим така лесно, че някой притежава истината. Строгите методи на изследване са посели навсякъде достатъчно много недоверие и предпазливост, така че всеки, който насилствено застъпва с думи и с дела мненията си, се възприема като враг на съвременната ни култура, най-малкото като изостанал човек. Действително: патосът, с който се провъзгласява достоянието на истината, сега има много по-малка тежест от онзи, разбира се, по-мек и беззвучен патос на научното дирене, което неуморно се преустройва и подхвърля фактите на нови проверки.