Призрака на Ляно Естакадо
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрака на Ляно Естакадо». Краткое содержание книги:
— Вождът на апачите не яде нищо, което е родила смрадликата.
— Смрадливата ли? — попита учуден Емилио Пелехо. — Нима не познаваш кактусовите плодове, та ги бъркаш с отровната смрадлика?
— Винету нарича тези плодове с името на смрадликата, защото са отровни.
— Отровни ли са? Защо, как така тези ядливи плодове ей тъй изведнъж са станали вредни?
— Защото са били в ръце, които обикновено носят нещастие и смърт.
Винету изрече тази тежка обида толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем обикновено.
— Ascuas!72 — извика Емилио. — Нима ще търпим подобно нещо? Настоявам да си вземеш думите обратно!
— Pshaw! — Апачът махна презрително с ръка. В тази единствена дума, както и в движението на ръката му се криеше такова самочувствие и достойнство, че двамата счетоха за по-уместно отново да си подбият опашките. Даже ако вождът седеше срещу тях съвсем сам, те пак нямаше да проявят желание да се спречкат открито с него. А сега тук имаше и други хора, които несъмнено щяха да застанат на страната на апача. Ето защо Карлос се обърна към брат си с успокояващите думи:
— Мирувай! Защо да се караме? Казаното от някой индианец не бива винаги да се мери на аптекарски везни.
— Имаш право. Нека само заради добрите ни отношения приемем, че тези думи не са били изговорени!
Винету си замълча. Той легна в тревата, затвори очи и си придаде вид, сякаш се канеше да спи.
Макар да беше уредена с мир, тази кратка свада, изглежда, обезпокои останалите. Щом Винету говореше такива думи, значи той несъмнено бе узнал, че двамата крояха нещо лошо. Какви ли планове имаха? Винету не бе споменал нищо. Това бе едно доказателство, че поне засега нямаше защо да очакват враждебни действия от тяхна страна. Но все пак таените подозрения се бяха засилили и естествената последица беше, че никой не прояви желание да подеме наново някакъв разговор. Настъпи мълчание, което не бе по-малко красноречиво, отколкото ако съмненията бяха изречени гласно.
Ловеца на мечки и синът му последваха примера на Винету и легнаха на земята, а и останалите сториха същото. След кратно време изглеждаше, сякаш всички спяха. Обаче това съвсем не беше така. Двамата мексиканци стояха будни заради своя план да избият другите, а пък останалите бели не затваряха очи заради своите подозрения.
8. глава
Пеещата долина
Така измина може би повече от половин час. Дори и да не беше настъпило това отчуждаване между мъжете, те пак нямаше да могат да заспят. Напрежението в атмосферата бе нараснало осезаемо. Откъм храстите се чуваше тихо, едва доловимо пукане. Беше се появил лек ветрец, който постепенно се засилваше и поклащаше клонките, тъй че те се допираха помежду си. При този допир мънички, едва видими искрици прескачаха от връхче на връхче.
И ето че в един миг всички мъже скочиха на крака. Разнесе се някакъв много своеобразен звук, сякаш бе ударена камбана нейде високо над главите им. Този звук продължи да ехти може би половин минута, спусна се сякаш надолу към храстите, усилвайки се все повече и повече, а после замря над водната повърхност.
— Какво беше това? — попита Новолунието. — Но нали тук няма църкви с камбани? Ако не знаех, че…
Траперът замлъкна. Проехтя друг подобен звук, по-висок от първия, сякаш идващ от някакъв огромен тромбон. Отначало бавно се засили, после започна да отслабва и заглъхна в едно деминуендо, каквото и някой виртуоз тромбонист не би могъл да изпълни.
— Това е Юаф-кай-умпаре, гласът на Пеещата долина — обясни вождът на апачите.
— А, значи това е тя! — каза Ловеца на мечки. — Слушайте! Из въздуха се разнесе нещо като лека въздишка. Тази въздишка премина в определен тон с особена чистота. Той имаше тембъра на осемфутова главна тръба на орган и продължи да се носи известно време. После се извиси друг, по-нежен тон, който се разнасяше все още и тогава, когато първият вече не се чуваше.
Тези звуци бяха необикновени. Можеха да накарат човек да настръхне от ужас и въпреки това от тях лъхаше такова величие и благородство, които затрогваха човешката душа. Струваше ти се, като че ли някой неведом музикант настройва своя духов инструмент, разбира се, такъв инструмент, какъвто не се среща в нито един оркестър.
Смълчани, мъжете напрягаха слух да доловят дали това чудо няма да се повтори. И действително! Над храстите и между клонките им подухна лек ветрец и понесе със себе си в бърза последователност цяла редица тонове, които бяха в същото чисто съзвучие помежду си, както и предишните. По-ниските от тях винаги траеха по-дълго и заедно с по-високите, по-бързо заглъхващи тонове, образуваха хармонична последователност, изградена от тоновете на естествения звукоред, включени в различните обръщения на тризвучието, на септакорда и нонакорда.
72
(исп.) — в случая: По дяволите! Б. пр.