Щамът Андромеда
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Щамът Андромеда». Краткое содержание книги:
Свикан е свръхсекретен екип за борба с вируси и биологични и надпреварата започва. Защото постепенно ветровете ще отнесат вируса към Западното крайбрежие, където потенциалните жертви ще са десетки милиони.
— Генерал?
— О, ние така си го наричаме. Той не беше генерал, но бе участвал във войната и обичаше да го напомня. По-стар е от мен. Добър човечец беше Питър Арнълд. Винаги здрав като скала. Стоеше на прага с военните си дрехи. Беше тъмно, но имаше луна. Забеляза ме и попита: „Ти ли си това, Питър?“ — Ние имаме еднакви имена. Аз му рекох: „Да, аз съм.“ „Какво става, дявол да го вземе? Японците ли идват?“ — вика. Тогава думите му ми се сториха странни, а той продължаваше: „Трябва да са наистина японците. Идват да ни избият.“ А аз му викам: „Питър, да не си се чалнал?“ Той каза, че не се чувства добре и си влезе вътре. Наистина трябва да се беше чалнал, защото се самоуби. Но и другите откачиха. Такава беше, явно, болестта.
— Как разбрахте?
— Хората не се самоизгарят или давят, ако са с всичкия си, нали? До тази нощ всички хора в този град бяха добри, нормални. И изведнъж нещо им стана.
— Вие какво направихте?
— Казвах си: „Питър, ти сънуваш. Сигурно си пийнал повечко.“ Отидох си вкъщи и си легнах. Мислех си — утре сутринта ще бъде по-добре. Но към десет часа чух шум от кола и излязох да видя кой е. Беше някакъв фургон. Вътре имаше двама мъже. Отидох да ги видя, но по дяволите, и те се проснаха мъртви. Ужасна работа. Но странно…
— Кое?
— Само още една кола мина тази нощ, а обикновено минават толкова много.
— Още една кола ли?
— Да. Уилис, нощният патрул. Той мина петнадесет секунди или половин минута преди всичко това да започне. Не спря — понякога не спира. Зависи дали е закъснял за смяна.
Джексън въздъхна и отпусна главата си на възглавницата.
— Ако нямате нищо против, ще поспя, изтощих се от това бърборене.
Затвори очи. Хол се промъкна обратно през тунела, седна в лабораторията и се загледа в Джексън и бебето в кошчето. Стоя така дълго време.
XIII. ТОПИКА
Залата беше голяма колкото футболно игрище и оскъдно мебелирана — само с няколко маси. Гласовете на техниците, които подреждаха останките от катастрофата, кънтяха. Членовете на комисията поставяха изкривените парчета метал от „Фантома“ така, както бяха намерени в пясъка.
Чак като свършеха тази процедура, щеше да започне истинското разследване.
Майор Манчек, изморен, с възпалени очи, седеше в ъгъла, стискаше чашата си с кафе и ги наблюдаваше. Според него имаше нещо сюрреалистично в тази сцена: десетина мъже във варосаната зала на Топика да възпроизвеждат аварията със самолета.
Един от биофизиците се приближи до него, като размахваше под носа му прозрачна найлонова чанта.
— Току-що ги взех от лабораторията.
— Какво е това?
— Никога няма да се сетите — очите му светеха от вълнение.
„Добре де, няма да се сетя“ — помисли си Манчек ядосано и повтори:
— Какво е това?
— Деполимеризиран полимер — отговори биофизикът, премлясквайки от задоволство. — Току-що го взех от лабораторията.
— Какъв полимер?
Полимерът е изграден от многократно повтарящи се еднакви молекулни остатъци — звена, хиляди еднакви частици, като доминото. Полимери са повечето от пластмасите, както и найлонът, вискозата, целулозата и даже гликогенът, синтезиран от черния дроб.
— Полимерът — пластмасата, от която е направен въздушният маркуч до маската на пилота на „Фантома“. И самата маска на пилота.
Манчек се намръщи и погледна ронливия черен прах в чантата.
— Пластмаса, казвате?
— Да. Полимерът се е деполимеризирал. Пластмасата наистина е била разрушена, но не от вибрация, а от чисто биохимично въздействие — чисто органично.
Постепенно Манчек започна да разбира.
— Според вас нещо е разрушило пластмасата.
— Да, може и така да се каже, но е доста опростено, разбира се.
— Какво е то?
Биофизикът сви рамене.
— Някакъв вид химична реакция. Може би предизвикана от киселина или голяма топлина, или…
— Или?
— Може би някакъв микроорганизъм. Ако има такъв, който да разрушава пластмаса. Разбирате какво ви говоря, нали?
— Да — отговори Манчек, — мисля, че разбирам.
Той излезе от стаята и се отправи към телеграфа, разположен в другата част на зданието. Написа телеграма за базата „Уайлдфайър“ и я предаде на телеграфиста. Докато чакаше да бъде изпратена, попита:
— Нямаме ли още отговор?
— Отговор ли?
— Да, отговор от „Уайлдфайър“?
— „Уайлдфайър“ ли, сър? — учуди се телеграфистът.