Ловът на „Червения октомври“

— Добре дошли на борда, сър. — „Младежът едва ли имаше двадесет години“ — помисли си Райън. — Ще ви помогна да свалите летателния костюм.

Младши лейтенантът стоеше до Райън, докато той откопча и свали шлема и летателния гащеризон. Извади кепето си от чантата. През цялото време се блъска няколко пъти в преградката. „Инвинсибъл“ като че ли се движеше по спирала в морето. Насрещен вятър и бурно море? През зимата в Северния Атлантически океан можеше да се очакват всякакви щуротии. Офицерът взе чантата му, а Райън стисна документацията.

— Водете, лейтенант — даде знак с ръка Райън.

Младокът измина на бегом три стълби, а Райън пухтеше зад него, мислейки си за сутрешните кросове, които беше престанал да прави. Комбинацията от люлеенето на кораба и заглъхналите от полета уши му причиняваха световъртеж и той започна да се блъска в разни предмети. Как ли се справят професионалните пилоти?

— Стигнахме флагманския мостик, сър. — Младшият лейтенант му отвори вратата.

— Здрасти, Джак! — прогърмя гласът на вицеадмирал Джон Уайт, осмия граф на Уестън. Беше висок, добре сложен мъж на петдесет години с червендалесто лице, чийто цвят се подчертаваше от бялото шалче на врата му. Джак се беше запознал с него в началото на годината и оттогава съпругата му Кати и графиня Антония бяха се сближили покрай това, че бяха в една компания на любители музиканти. Кати Райън свиреше класическо пиано, а Тони Уайт, привлекателна жена на четиридесет и четири години, притежаваше цигулка „Гуарнери“. Кариерата на нейния съпруг в Кралската флота беше изградена изцяло благодарение на добрите чувства на всички към графската му титла. Джак тръгна към него, за да поеме подадената му ръка.

— Добър ден, адмирале.

— Как мина полетът?

— Не като друг път. Досега не бях летял с изтребител, още повече с летец с амбициите да се сношава с колибри — усмихна се Райън.

Помещението на флагманския мостик беше силно затоплено и той се почувства добре.

— Прекрасно. Да отидем назад в каютата ми.

Уайт освободи с жест младшия лейтенант, който, преди да си тръгне, подаде чантата на Джак. Адмиралът го поведе към кърмата през къс проход, който наляво свършваше с малка каюта.

Обстановката в нея беше изненадващо спартанска, като се имаше предвид, че англичаните не обичаха да се разделят с удобствата си, а и Уайт беше граф. Пердета на двата люка, бюро и два стола. Единственият намек за човешка обител беше цветна снимка на съпругата му. Цялата дясна стена беше покрита с карта на Северния Атлантически океан.

— Изглеждаш уморен, Джак. — Уайт го покани с жест към тапицирания стол.

— Уморен съм. На крак съм от — по дяволите — от шест часа вчера сутринта. Не знам как са часовите пояси, мисля, че часовникът ми все още показва европейско време.