През пустинята

Непознатият беше облечен като богат бедуин, а качулката на наметалото му бе дръпната ниско над лицето. Животното му беше много по-скъпо, отколкото нашите три, взети заедно.

— Ес селям алейкюм! — поздрави ме той, посягайки с ръка да дръпне качулката от лицето си.

— Be алейкюм ес селям — отвърнах аз. — Накъде води пътят ти през пустинята?

Гласът му беше прозвучал меко, почти като глас на жена. Наистина ръката му беше кафява, но малка и нежна и щом свали качулката си, видях безбрадо лице, от което живо ме гледаха две големи кафяви очи — без съмнение това не беше никакъв мъж, а жена.

— Пътят ми води навсякъде — отвърна тя. — А накъде води твоят?

— Идвам от Джеда, искам да пояздя и след това отново се връщам в града.

Лицето й помръкна, погледът й стана недоверчив.

— В Джеда ли живееш?

— Не. Не съм оттам.

— Значи си поклонник?

Какво да отговоря? Имах намерение да се представям тук за мохамеданин. Но тъй като бях попитан без заобикалки, дори и през ум не ми мина да отговарям с лъжа.

— Не — признах аз, — не съм хаджия.

— Не си от Джеда и не си дошъл тук, за да продължиш към Мека? Ти или вече си бил в свещения град, или не си правоверен.

— Не съм бил още в Мека, защото не изповядвам вашата вяра.

— Евреин ли си?

— Не, християнин съм.

— А тези двамата?

— Този тук е християнин като мен, а другият е мюсюлманин и иска да отиде до Мека!

Тогава лицето й изведнъж грейна и тя се обърна към Халеф:

— Къде е родината ти, чужденецо?

— На запад, далеч оттук, зад голямата пустиня.

— Имаш ли жена?

Халеф се учуди на този въпрос също като мен, защото изричането му противоречеше на ориенталските обичай.

— Не — призна той.

— Приятел ли си на този ефенди, или си му слуга?

— Аз съм негов слуга и приятел.

Тогава жената се обърна към мен:

— Ела, ефенди, последвай ме.

— Къде?

— Ти дърдорко ли си, та питаш, или се страхуваш от една жена?

— Ами! Напред!

Тя обърна камилата и тръгна обратно по собствените си следи. Аз яздех до нея, а другите двама останаха зад нас.

— Е — попитах аз Албани, — имах ли право, като ти обещах приключение?

Албани изпя вместо отговор:

От главата до петите

чисто е това момиче,

а пък шията й, вижте,

кожена торбичка кичи.

Всъщност жената не беше първа младост, лицето й бе загоряло от лъчите на пустинното слънце, а лишенията и трудният живот бяха издълбали в него бръчки. Но някога жената може би не е била грозна, това все още си личеше. И какво я караше да язди съвсем сама през пустинята? Защо беше тръгнала по пътя към Джеда, а сега се връщаше с нас обратно? Защо арабката видимо се зарадва, като чу, че Халеф иска да отиде до Мека, и защо не каза накъде ни води? Тази жена беше загадка за мен. Тя носеше пушка, а на колана й висеше ятаган. В ремъците на седлото й дори беше мушнато едно от онези метателни копия, които бяха особено опасни в ръцете на арабите. Непознатата напълно приличаше на безстрашна амазонка и тъкмо това беше най-точната дума, тъй като такива войнствени жени по-често се срещат в Ориента, отколкото в европейските страни, където на жената все пак й е осигурена по-голяма свобода.