Градината на боговете
- Автор: Даррелл Джеральд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Огняна Иванова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Градината на боговете». Краткое содержание книги:
— Искаш ли да си починеш?
— По-скоро да пийна нещо — отвърна Ейдриън и изхриптя като дърдавец.
Казах, че според мене идеята е чудесна. Тогава Марго спря и седна насред пътя под жаркото слънце върху една нажежена до червено скала, където би се опекъл и волски впряг. Започна да се рови скришом в раницата и измъкна три малки шишета газоза — газираната и изключително сладка тамошна лимонада.
— Заповядайте — каза тя и ни подаде по едно шише. — Това ще ви освежи.
Освен че беше газирана и прекалено сладка, лимонадата беше и топла, така че не помогна — вместо да утоли, увеличи жаждата ни.
Към пладне вече се виждаше другият край на острова. Тази вест донесе искрица надежда в загубилите блясъка си Ейдриънови очи. Стигнем ли морето, можем да си отдъхнем и да поплуваме, каза Марго. Добрахме се до пустинния плаж и се промъкнахме през лабиринта от грамадни червени и кафяви скали, разхвърляни по брега като катурнати паметници от гробище на великани. Ейдриън се хвърли в сянката на една огромна канара, която сякаш имаше коса, защото отгоре й растяха миртови храсти и мъничък кедър, отворил чадъра си, и бързо смъкна фланелата и обущата. Забелязахме, че ходилата му са със същия обезпокоително червен цвят, който има лицето му, и са покрити с мехури.
Марго му предложи да накисне краката си в някоя локва сред скалите, за да се стегнат мехурите, и Ейдриън го стори, докато ние отидохме да плуваме. Значително освежени, клекнахме на сянка под скалите и аз си помислих колко добре ще ни дойде да хапнем и да пийнем нещо.
— Няма какво — каза Марго.
За миг настъпи поразителна тишина.
— Как така? — попита Ейдриън. — А какво носиш в раницата?
— О, там си нося нещата за плаж — каза Марго. — Реших да не вземам никаква храна, защото ще ми тежи в тая жега, пък и ако тръгнем скоро, ще се приберем навреме за вечеря.
— А няма ли нещо за пиене? — попита Ейдриън с прегракнал глас. — Само тези лимонади ли носеше?
— Разбира се, че няма! — раздразнено му отговори Марго. — Взех три лимонади. Падна се по една на всеки, нали? Шишетата ужасно тежат. И въобще не разбирам защо вдигаш такъв шум, и без това ядеш прекалено много. Няма да ти навреди да си направиш почивка. Ще се отдуеш малко.
За пръв и последен път видях Ейдриън почти изгубил самообладанието си.
— Нямам нужда да се отдувам, каквото и да значи това — сряза я той. — А дори и да имах, нямаше да тръгна да го върша на другия край на острова.
— Там ти е грешката, много си превзет — изсумтя презрително Марго. — Заведе те човек на разходчица, а ти почваш да хленчиш за храна и вино. Иска ти се непрекъснато да живееш в лоното на разкоша.
— Мисля, че чаша вино на ден не е разкош, а необходимост — каза Ейдриън.
Спорът им ми се видя безсмислен, затова взех трите празни лимонадени шишета и тръгнах надолу по брега, защото знаех, че на около километър има малко изворче.
Когато стигнах до него, заварих там да клечи един мъж, който обядваше. Лицето му беше мургаво, с дълбоко прорязани бръчки и обрулено от вятъра. Имаше буйни черни мустаци. Беше обут с дебели вълнени чорапи, каквито носят селяните при работа на полето, а редом бе оставил късата си мотика с широко острие.
— Калимера! — поздрави ме той, без да си личи да е изненадан, и любезно посочи с ръка извора, сякаш беше негова собственост.
Отговорих на поздрава му, легнах ничком върху килимчето от зелен мъх, роден от влагата, и наведох лицето си към бистрата струйка, която пулсираше като сърце изпод папратите, наричани богородичен косъм. Пих дълго и жадно — не си спомнях вода, която толкова да ми се е услаждала. Намокрих главата и врата си, след което седнах и облекчено въздъхнах.
— Бива я водата — рече мъжът. — Сладка е, нали? Като плод.
Съгласих се, че водата е много вкусна, и взех да мия шишетата, за да ги напълня.
— Горе има извор — каза човекът и посочи стръмния склон. — Обаче водата там горчи като език на вдовица, а тук е сладка и приятна. Чужденче ли си?
Отговорих на въпросите му, докато пълнех шишетата, но умът ми бе другаде. Наблизо бяха остатъците от обеда му: половин царевична питка, жълта като иглика, няколко големи и тлъсти глави чесън и шепа едри сбръчкани маслини, черни като хлебарки. Само като ги зърнах, устата ми се напълни със слюнка и веднага си дадох сметка, че съм на крак от зори, а не съм сложил и залък в уста. Накрая човекът забеляза погледите, които хвърлях към хранителните му припаси, и с характерната за селяните щедрост извади чекията си.