Очите на професор Самберг

Ивац се изправи.

— Трябва да предупредим хората! — промълви разтревожен той. — Иначе Самберг един ден отново ще се изправи срещу човечеството и тогава може би ще бъде късно за отпор!…

— Никой няма да ни повярва! — прехапа устни Луи. — Как ще го докажем? Пропастта вече я няма. Дори на мен самия ми се струва, че сме сънували един лош сън…

— Но нали аз преживях всичко това! Бях в този „институт“… — изкрещя българинът.

— Нямаш доказателства!… — продължаваше неумолимо Луи. — Пиер-Ален не помни нищо… Дяволското копито не съществува!

— Почакайте! — спря го Ивац, защото по пътеката се появи стадо овце. Зад тях вървеше възрастен пастир. Изпод черната гугла върху главата му надничаше живо лице, по което при всяко потрепване играеха дълбоки нервни бръчки. Гъсти рунтави вежди обрамчваха очите му.

— Послушай, дядо — извика българинът. — Ти тукашен ли си?

— Да! — отговори дружелюбно овчарят, като се подпря на тоягата си. — Цял живот обикалям тези места.

— А чувал ли си за пропастта Дяволското копито? — продължи Ивац.

— Не, господине! — поклати глава овчарят. — Не съм чувал. Сигурно не е в тези балкани… Иначе щях да я зная…

По околните върхове бавно пълзяха бели мъгли…