Селцето
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Селцето». Краткое содержание книги:
— Но тя е метална! Кръгла! Не може да се сбърка с нищо!
— Както виждате, на страха очите са големи — разкая се Павлиш. — Невежеството води до фатални грешки.
Той прекъсна връзката. Ядосваше се на себе си. Нито един нормален биолог не би сбъркал уред с живо същество. А всички смятаха, че Павлиш е нормален човек, че даже и учен.
Такива са опасностите от чуждите светове и от собствената напрегнатост. Удивително съчетание — напрегнатост в комплект с безопасност. „Та аз тръгнах след това кълбо, защото знаех — скафандърът ми е здрав, никакви зъби не могат да го преодолеят, анбластът ми може да повали всеки хищник, в краен случай мога да избягам в купола или дори да излетя в Космоса в капсула и да чакам там, докато не ме приберат. Няма причини да се страхувам от тази планета, освен ако тя не реши да стовари върху нас някакви катаклизми. И в същото време не й вярвам. Боя се от нея и вземам всички мерки да нямам никакъв досег с нея, докато я изучавам. А ако бях попаднал тук просто така, без куполи и скафандри, гол? Щях ли да гледам тази гора и това езеро с толкова любопитен поглед? Или в гората щеше да се е стаила смъртна опасност за мен, а също и в езерото, и във въздуха?“
Това бяха празни мисли, от които нямаше никаква полза. По-добре да се спусне до езерото и да вземе проби от водата. Разбира се, това можеше да направи и скаутът, даже беше по-добре да го направи той, отколкото Павлиш, но не биваше да се оставя всичко на скаутите. Те нямаха съобразителност, а у Павлиш тя беше отлично развита.
Той закрачи по откритата местност и обходи струпванията от храсти.
Изглежда, фауната тук беше доста бедна, което не беше редно, тъй като с растителността всичко си беше наред. Макар че не беше изключено съществуването на свят, в който господства флората.
В този момент Павлиш видя насекомо — нещо черно и бързо се мярна в краката му, понесе се като черна точка нагоре и отлетя към храстите.
„Ето — помисли си със задоволство Павлиш, — първото запознанство.“
Той се спусна до самата вода. Постоя на брега. Водата в езерото беше чиста, при самия бряг беше покрита с тънък лед. Отдолу към леда бяха прилепнали кичурчета замръзнали водорасли. Тънко змийче, дълго колкото един пръст, се шмугна между камъните и се гмурна в дълбокото.
Далечният бряг на езерото беше обгърнат в мъгла и можеше само да се предполага, че там се издигат хълмове.
Павлиш разби леда, загреба с епруветка от водата, после разбута камъчетата, надявайки се да види още нещо живо. Но беше пусто.
Далече, на стотина метра от брега, водата изригна нагоре; нещо тъмно като черупката на огромна костенурка се издигна над нея, после рязко потъна и водата закипя, настрани се понесоха концентрични кръгове.
Павлиш се изправи, хванал епруветката в ръка. Водата се успокояваше, езерото мълчеше. То чакаше да види какво ще направи Павлиш. Той неволно се огледа — куполите бяха далече. Водата отново се развълнува, но по различен начин — по нея се появи пенлива следа. Някой, който не желаеше да се показва на Павлиш, бързо плуваше към брега.
И отгоре на всичко беше настанала мъртва тишина, дори вятърът беше утихнал.
У Павлиш започна да се надига необясним, ирационален страх пред онова невидимо и безшумно нещо, което се беше устремило към него. Той отстъпи от брега, после още веднъж, без да гледа под краката си, натъкна се на камък, едвам запази равновесие и неочаквано за самия себе си побягна нагоре по склона, без да се обръща назад и стараейки се да изглежда така, сякаш просто му е омръзнало да се разхожда по брега.
— Павлиш? — чу той гласа на Клавдия. — Стана ли нещо?
Тази жена имаше интуиция. А може би и опит.
— Не, нищо — отговори Павлиш, стараейки се да нормализира дишането си.
Премина към ходене и хвърли поглед през рамо към езерото.
То беше идилично, безметежно спокойно.
Само в далечината като сива стена се придвижваше снежен снаряд и водата пред него леко се пенеше.
— Нищо — повтори Павлиш. — Връщам се. Скучно езеро.
Куполът беше надеждна, приятна гледка. Там вътре беше топло, там не можеха да влизат чудовища, дори и навън да имаше такива.
До капсулата стоеше Сали Госк. Оранжевият й скафандър проблясваше от влагата. Тя помаха на Павлиш с ръка.
— Разбрах, че сте излезли да се разхождате. И реших да се присъединя към вас. Ако не възразявате.