Рубиненочервено

Глава 13

Приземих се на меко върху собствената си пола, но не бях в състояние да се изправя. Сякаш всички кости в краката ми се бяха изпарили, цялото ми тяло трепереше и зъбите ми неконтролируемо тракаха.

— Стани! — Гидиън ми подаде ръка. Отново бе закачил шпагата за колана си. С тръпки на ужас забелязах, че бе полепнала с кръв. — Хайде, Гуендолин! Хората вече ни зяпат.

Беше вечер и отдавна се бе стъмнило, но се бяхме приземили някъде в парка под една лампа. Един от тичащите в парка, със слушалки на ушите, ни хвърли озадачен поглед.

— Нали ти казах да останеш в каретата! — Тъй като не реагирах, Гидиън хвана ръката ми и ме изправи на крака. Лицето му бе смъртно бледо. — Това бе абсолютно безотговорно и… изключително… опасно и… — той преглътна и се втренчи в мен. — …и, по дяволите, доста смело.

— Мислех, че би трябвало да се усети, когато се пронизва ребро — казах, а зъбите ми продължаваха да тракат. — Не предполагах, че чувството ще е сякаш… режа торта. Защо мъжът нямаше кости?

— Със сигурност е имал. Просто извади късмет и си го уцелила между тях.

— Ще умре ли?

Гидиън сви рамене.

— Ако пробождането е било чисто, няма. Но хирургията през осемнайсети век трудно може да се сравни с „Анатомията на Грей“.

Ако пробождането е чисто? Какво трябваше да означава това? Как може едно пробождане да е чисто?

Какво бях сторила? Може би току-що бях убила човек!

Осъзнаването на това за малко да ме накара отново да се свлека на земята, но Гидиън ме държеше здраво.

— Хайде, трябва да се върнем обратно в Темпъл. Сигурно вече се притесняват за нас.

Явно знаеше къде точно в парка се намираме, защото ме задърпа целенасочено по една пътека, като минахме покрай две жени, които разхождаха кучетата си и ни зяпаха любопитно.

— Моля те престани да тракаш със зъби. Звучи страховито — каза Гидиън.

— Аз съм убиец.

— Да си чувала някога за самоотбрана? Ти просто се защити. Или по-скоро мен, ако трябва да сме точни.

Гидиън ми се усмихна накриво и през съзнанието ми мина мисълта, че само допреди час можех да се закълна, че той никога не би могъл да признае такова нещо.

Наистина не можеше.

— Не че имаше нужда… — каза той.

— О, разбира се, че имаше нужда! Как е ръката ти? Та ти кървиш!

— Не е нещо сериозно. Доктор Уайт ще ме превърже.

Известно време вървяхме мълчаливо един до друг.

Прохладният нощен въздух ми действаше добре, постепенно пулсът ми се успокои и тракането на зъбите ми престана.

— Сърцето ми направо спря, когато изведнъж те видях — каза Гидиън накрая.

Беше пуснал ръката ми. Явно вече смяташе, че мога и сама да стоя на краката си.