Твърдо падане
- Автор: Пирсон Ридли
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-24-X
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Твърдо падане». Краткое содержание книги:
Един роман, написан в най-добрите традиции на вледеняващия трилър. Една книга, която поставя въпроси, търси отговори.
Отвън къщата бе обшита с алуминий, с фалшиви черни жалузи, които, ако човек се приближеше, изглеждаха евтини. Фалшивият комин, калпаво направена имитация от пластмасови плоскости с изрисувани тухли, наистина го раздразни. На всичкото отгоре и това! За какъв дявол бе необходима тази измама? Единственото обяснение май беше, че всички къщи в квартала имаха комини. Но въпреки недостатъците на жилището, той знаеше, че Кари е права: една къща се превръща в дом от хората, които живеят в нея, обликът й се определя от обитателите й.
— Не остана.
— И защо?
— Искаш ли да знаеш? — попита Дагит. Той и Дънкан винаги бяха откровени един с друг. — Защото ми е бясна гдето работя толкова много. За това, че обещавам разни неща, а не изпълнявам обещанията си. За това, че те оставям сам толкова време.
— Досущ като мама — каза синът му. За него казаното бе само забележка, спомен, нищо повече, но то съсипа баща му.
Дагит изведнъж се почувства като човек, който е обречен да повтаря грешките си, въпреки добрите си намерения. Искаше му се да обвини съдбата, но знаеше, че няма да е прав. Той призна:
— Тя мисли, че прекарваш прекалено много време с мисис Кайък и недостатъчно с мен, или иначе казано — че аз не прекарвам достатъчно време с теб.
— Понякога не е така — рече Дънкан и истината отново ужили Дагит. Кари бе права. И от това го заболя още повече.
— Мисис Кайък е окей — каза синът му неубедително и тази безстрастна реплика прободе още веднъж Дагит. — Понякога тя мирише наистина странно. Старите хора миришат странно.
— Но ти я харесваш, нали? — попита Дагит с такъв тон, че принуди момчето да се съгласи. Методика. Използваше същата техника и с Кари, но с по-малък успех. Отново си мислеше за Лин. Почуди се дали това имаше нещо общо с отсъствието на Кари. Почуди се защо тя владееше мислите му. Можеше ли да използва разследването като претекст, за да й се обади? Дали би посмял да й каже, че след като се срещнаха, отново чува непрекъснато гласа й и вижда частица от нея във всяка жена, която среща по улиците? Че е преследван непрекъснато от спомена за няколко отлитащи часа на щастие, че се бе смял с глас, когато си спомни как онзи пожарникар бе повален от струята на шланга?
— Училището почва след няколко дни — каза Дънкан, избягвайки отговора.
Когато и двамата свършиха със закуската, Дънкан се изтегли назад със стола — намек към Дагит да отвори задната врата. Двамата излязоха в малкото задно дворче с лоста за набиране.
— Достатъчно е само да подпишеш формуляра — настоя Дънкан. — Толкова ли не можеш да излъжеш, поне веднъж?
— Ти напредваш, Дънк. Справяш се отлично.
Дънкан стисна здраво лоста и напрегна всичките си сили; ръцете му трепереха. Два пъти се набра с лекота, но при третия път затрепери. Трябваше да направи пет набирания на мускули, за да придобие правото на онова пътешествие с канута. На Дагит му се искаше да подхване момчето под мишниците и да му помогне тайно. Но само ако той пожелае — това бе правилото. След няколко дълги секунди Дънкан рече:
— Окей.
Дагит почувства с ръце топлината на сина си. Помогна му, но без да свърши работата вместо него, докато най-сетне студеният лост опря нежния мъх по брадичката му. Няма да мине много време и този мъх щеше да се превърне в брада. Времето — познатият враг. Последните квалификации за пътешествието с кану през циганското лято щяха да се състоят само след три седмици. Дотогава трябваше да може да се набере сам пет пъти.
Нямаше много време. Дагит отново повдигна момчето, сетне още веднъж и още веднъж. Би дал всичко синът му да се класира. Ръцете на Дънкан трепереха, сякаш бяха гумени, но успя шест пъти подред — с малка помощ.
— Добра работа — каза Дагит.
Дънкан се тръшна усмихнат на стола.
На Дагит му се прииска да го прегърне. Рече:
— Гирите и пружините ще помогнат.