Петото евангелие

Най-сетне над нас, на върха на хълма, се появяват светлини. Стигнали сме до старата средновековна кула, от чийто покрив се издига антената на Радио Ватикана. Стена, увенчана със сателитни чини, свързва кулата с друг строителен проект на Йоан Павел — манастир на бенедиктински монахини.

— Аз ще остана отвън — казва Лео.

Не пита какво правим. Знае, че сестра Елена живее тук.

Натискам звънеца на манастира. Никой не отговаря. Един прозорец свети, но отвътре не се чува нито звук. Въпреки това изчаквам. От хиляда и шестстотин години всяка бенедиктинска обител спазва правилото, че гостите трябва да бъдат посрещани така, все едно е дошъл самият Христос. Най-сетне вратата се отваря.

Пред мен застава кръглолика жена с очилца и бяла забрадка, покриваща раменете ѝ. Всичко друго — черното було над забрадката, черната мантия, черният пояс, черният скапуларий — се слива с мрака.

— Сестро, аз съм отец Алекс Андреу — представям се. — Синът ми е момчето, за което се грижи сестра Елена. Възможно ли е да поговоря с нея?

Тя мълчаливо ме изучава с поглед. В манастира живеят само седем монахини — не е достатъчно голям, за да бъде дори абатство, — така че те знаят много една за друга. Питам се какво ли знаят за мен.

— Бихте ли изчакали в параклиса да я повикам, отче?

Само че в параклиса другите сестри може да подочуят разговора ни.

— Ако нямате нищо против — отговарям, — предпочитам да изчакам в градината.

Тя отключва портата и се държи така, като че ли имам пълното право да съм там, макар че сестрите сами сеят и жънат, а папата получава реколтата им. В моята Църква няма бенедиктинци — гърците имат по-стара монашеска традиция, — но се възхищавам на тези жени и на тяхното себеотрицание.