Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)
- Автор: Хэндлер Челси
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илиян Лолов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Моят хоризонтален живот (Колекция от свалки за една нощ)». Краткое содержание книги:
— Уф — казах на глас.
От една кабина излезе някаква жена и я попитах виждала ли е нещо подобно.
— Периодът ви ли почва? — попита тя.
— Надявам се — отговорих аз.
— Е, сигурно е само водно тегло — каза ми тя.
Знаех, че не е водно тегло не само защото личното ми правило е да не пия вода без разредител, но и защото действително виждах очертанията на чийзбъргъра, който бях изяла по-рано през деня. Отбелязах си наум да намеря някой тренажор веднага щом се прибера в Лос Анджелис.
Върнах се в бара и съобщих на Шоника, че съм дебела и следователно не съм в настроение да се запозная с евентуалния си съпруг.
— Някой друг път — казах аз. После влезе Картър, хвърлих му един поглед и обявих:
— Идваме.
Първото нещо, което ми хареса в Картър, беше, че носи костюм. Обичам мъж с костюм. Особено без сакото. Напомня ми за коктейли след работа в скъпи ресторанти. Ако живеете в Лос Анджелис в продължение на осем години и всеки следобед виждате само мъже по анцузи и отворени сандали, ще изпитате истинско уважение към мъж, който носи костюм.
Картър беше прекрасен, висок метър и осемдесет и абсолютно чаровен. Целуна всички ни, докато се запознавахме, и ни заведе до Юкона си. Обичам мъже с големи коли. Като се събрахме на задната седалка, Шоника забоде силно показалец в бедрото ми и прошепна:
— Виждаш ли какво ти говоря? Добре, че съм тук, защото никоя от белите ти приятелки няма да се погрижи за теб, както аз.
Отидохме на вечеря в някакъв американизиран мексикански ресторант и се опитах да изманеврирам така, че да седна точно срещу него, но кой знае как се озовах между двама души, които дори не знаех, че ще дойдат с нас. Обаче Шоника седна до него, затова бях спокойна, че ме покрива.
За мен вечерята премина в малтретиране на порция енчилади, докато слушах разказа на един от местните асистенти в продукцията за това как е намерил истинските си родители. Историите за осиновяване винаги са ми много интересни, но, за разлика от повечето хора, по други причини. Убедена съм, че сестра ми Слоун е осиновена и полагам големи усилия да го докажа. Засега нямам успех. Най-голямото ми постижение беше, когато наех един адвокат по интернет, който взимаше двайсет и пет долар на имейл — той ме увери, че има голям шанс синеоката ми, светлокожа сестра да е от креолски произход.
След вечеря се върнахме в хотела да пием още по нещо. Двама от групата ни се извиниха и си тръгнаха, така че останахме петима. Ние с Картър се разположихме един до друг в дълбоките клубни фотьойли, а останалите седнаха на канапето с лице към нас. Точно довършвах разговора си с асистента, когато изведнъж чух думите „теория на конспирацията“.
Има две теми, които са ми дори по-приятни от тази за осиновяването: теориите на конспирацията и Дженифър Лопес. Обърнах глава толкова бързо, че ми падна едната контактна леща.
Картър обсъждаше убийството на Кенеди. Изчаках малко и точно когато дойде моментът, се намесих:
— Кенеди, Шменеди, защо не кажем за рапърите Биги Смолс и Тупак? Там имаше нещо наистина скрито-покрито.
Настъпи кратко неловко мълчание, преди Шоника да ме спаси:
— Ето, за тях си абсолютно права, Челси. Нека поговорим за това.
Благодарение на умелата смяна на темата от моя страна, нашата група се впусна в дискусия на кръглата маса, където всеки заложи два цента във връзка с трите убийства. Не за пръв път успявах да обединя хората и определено трябваше да се замисля по въпроса. Може би един ден щях да оглавя комисия за безработни, които не се стремят да се върнат в редовете на работната сила.
Шоника каза, че е изморена и ще си ляга. Хвърлих й един поглед, с който й казвах: „Не си отивай“. Тя се наведе да ме целуне за лека нощ и прошепна: „Готово, той ти се върза. Казах му го направо“.
Щом тя си тръгна, двамата с Картър се заехме един с друг. Докато говорехме с останалите на масата, той все поставяше ръка на крака ми. Отвръщах на вниманието му, като силно го потупвах по гърба, ако някой кажеше нещо смешно.
Попитах го какво работи и той ми каза, че съди терористи.
— Наистина ли? — попитах аз. — В тясно сътрудничество ли работиш с президента Буш?
— Познавам го, но работя главно със съветниците му.