Разплата
- Автор: Шелби Филип
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Разплата». Краткое содержание книги:
Мъжът, безшумно застанал зад гърба й, беше висок поне метър и осемдесет и осем, широкоплещест и пълен. Тъмносиният му костюм очевидно бе шит по поръчка, но по-разумно щеше да бъде, ако от време на време местеше кобура с пистолета, защото сакото му беше издайнически издуто под лявата мишница.
— О, съжалявам! — Стюарт също се обърна назад. — Забравих да ви представя господин Джоунс от охраната на хотела — забързано й обясни той. — Длъжен е да присъства при всяко отваряне на сейфа.
— Всъщност, госпожо, трябва да бъда извикван, преди да се пристъпи към процедурата по отварянето на сейфа.
Джоунс се усмихна и кръстоса ръце зад гърба си. Усмивката му подсказваше, че Рейчъл може да продължи със задачата си, без повече да му обръща внимание.
Тя пристъпи към прага на сейфа. Сега, с този господин Джоунс, надзъртащ зад гърба й, задачата й доста се усложняваше — нямаше да може да огледа внимателно сейфа отвътре. Три от стените бяха запълнени с редици от касети, някои толкова малки, че в тях можеше да се сложат само два-три плика, но имаше и по-големи, достатъчни да поберат цяла щайга с марули. По четвъртата стена имаше хоризонтални чекмеджета — именно едно от тях сега отваряше Стюарт. Рейчъл си каза, че може би тъкмо в тях управата на хотела съхранява своите документи, като предоставя свободните чекмеджета за ползване от тези от гостите, които не желаят да им бъде запазена отделна касета.
Тя отстъпи назад, уж за да направи място на приклекналия Стюарт да се изправи, но всъщност за да провери това, което я интересуваше.
— Ето тук можете да го оставите, госпожо.
Стюарт посочи към металния кожух за папки, който той измъкна от гнездото до най-долното чекмедже.
— Благодаря ви, господин Стюарт.
Рейчъл премести кафявия плик в лявата си ръка, като нарочно го обърна наопаки, за да могат както Стюарт, така и Джоунс да обърнат внимание на печатите с червен восък, преди да коленичи и да го напъха в кожуха. Плъзна го бавно, така че в последния миг да може — с върховете на пръстите си — да стисне незабелязано, но достатъчно силно накрайника на малката пластмасова туба, пъхната в плика.
Мъжът от охраната, който й се бе представил с името Джоунс, се измъкна от помещението на трезора точно когато Рейчъл беше готова да го напусне. От погледа й не убягна тревогата, изписана по лицето на служителя и си каза, че Стюарт го очакват неприятни мигове. Навярно Джоунс ще си поговори с него, насаме и сурово, относно правилата за безопасност при проникване в трезора.
Рейчъл натисна бутона на хронометъра си. Бяха изтекли двадесет секунди от момента, в който Стюарт беше затворил вратата на трезора и отново включил алармената сигнализация. Още половин минута изтече, преди те двамата да се върнат до писалището на Стюарт във фоайето.
Рейчъл му благодари за отзивчивостта и го попита къде може да намери телефонен автомат. Избра най-крайната кабина и се престори, че провежда разговор, докато следеше с поглед действията на Стюарт. Изчака минута и четиридесет и една секунди, преди да прекоси фоайето, за да се настани на едно от високите столчета пред бара в дъното.
Поръча си минерална вода, остави няколко монети в подноса пред нея и прибра в джоба си листа със сметката.
„Две минути и петдесет и осем секунди.“
От джазовия оркестър в отсрещния ъгъл на просторното фоайе долитаха звуците на приятната мелодия „Блусът на изпочупените мотоциклети“ на Блайнд Уили Мактел — приятно допълнение към разговорите на посетителите, насядали около десетината маси пред бара. Разнасяше се мирис на уиски, примесен с аромата на скъпи парфюми и пчелен восък от високите свещи в стъклени свещници, украсени в червено и синьо.
„Три минути и шест секунди.“
Рейчъл допи минералната вода и преглътна с усилие. От вълнение обаче гърлото й отново пресъхна. Но успя поне да укроти ръцете си. Знаеше, че всичко ще бъде наред само ако не издаде нервността си.
„Три минути и четиридесет и осем секунди.“
Тя се насочи към писалището на Стюарт. Пред нея крачеха десетина китайски туристи като подвижен параван от китайска коприна, който я скриваше от погледа на Дж. Р. Стюарт. Всъщност, това нямаше значение — в момента той беше зает с компютъра.
„Три минути и петдесет и седем секунди.“