Веровещица
- Автор: Деннард Сьюзан
- Серия: Вещерия #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542718703
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Веровещица». Краткое содержание книги:
Сафия е способна да различава истината от лъжата. Дарбата й е изключително рядка и мнозина биха убили за нея, затова трябва да пази силите си в тайна. А уменията на Изьолт са скрити дори за самата нея.
След сблъсък с гилдмайстора и жестокия му телохранител кръвовещ, приятелките са принудени да бягат, за да запазят живота си. Двете момичета искат единствено и само свободата си, но опасността дебне отвсякъде. С настъпващата война, те ще трябва да се борят с императори и наемници, които не биха се спрели пред нищо, за да уловят веровещицата...
- Да - Едуан избарабани с пръсти проста мелодия по дръжката на меча. - Ще я проследя срещу съответното заплащане.
Хенрик изду ноздри.
- Какво заплащане?
- Какво значение има? - викна дом Ерон и се обърна към Едуан. - Ще ти платя каквото пожелаеш, кръвовещи.
Кажи цената си и аз ще ти я платя...
- С какви пари? - прекъсна го Хенрик и се изсмя язвително. - Взе заем от короната, за да се появиш на тази среща, Ерон, така че ако си скрил някакви пари в портмонето си, първо трябва да се издължиш на мен - той се изсмя отново и върна вниманието си върху Едуан. - Ще поемем възнаграждението ти, пустовещи, но ще вземем парите от ковчежето на похитителя на домна Сафия, който и да е той. Ако са я отвлекли нубревненците, значи ще платят те.
- Не - Едуан забарабани по-бързо с пръсти. - Искам пет хиляди пиестри предплата.
- Пет хиляди?
Хенрик отстъпи назад. После се стрелна напред - толкова близо, че повечето хора биха се стреснали.
Едуан не помръдна.
- Даваш ли си сметка с кого говориш, пустовещи? Аз съм императорът на Картора. Ще ти се плати, когато аз наредя да ти се плати.
Едуан спря с барабаненето.
- А аз съм кръвовещ. Разпознавам миризмата на момичето и мога да я проследя. Но няма да го направя без пет хиляди пиестри.
Хенрик изду гърди с явното намерение да изреве насреща му, но Леополд се намеси:
- Ще получиш парите, монахо - принцът вдигна ръце помирително пред чичо си. - Тя е ваша годеница, чичо Хенрик, така че трябва да платим колкото е нужно, за да си я върнем,нали?
Той се извърна от императора към Дожа, а после и към дом Ерон, като някак успя да изтръгне по едно кимване от всички.
Едуан беше впечатлен. Удивлението му нарасна, когато принц Леополд фон Картора се обърна към него, втренчи се в очите му и рече:
- Може да дойдеш с мен в покоите ми. Мисля, че разполагам поне с половината сума. Това достатъчно ли е?
- Да.
- Добре - усмихна се Леополд кухо. - А сега мисля, че всички ще се съгласят... - той отново погледна чичо си, - ... че вече пропиляхме достатъчно време тук. Ако разрешите, Ваше Величество, ще се присъединя към монаха за издирването на годеницата ви. Познавам добре Сафия и мисля, че мога да съм от полза за монаха.
Тези думи на мига накараха и последната следа от благонамереност да се изпари от ума на Едуан. Принцът щеше да го забави. И да му пречи. Преди да успее да се възпротиви обаче, Хенрик кимна отсечено.
- Да, тръгвай с пустовещия. И го дръж изкъсо.
Императорът измери Едуан с презрение с явната надежда да предизвика някаква дръзка реакция.
Поради което той не реагира.
След това Леополд му даде знак да го последва и прекоси помещението. Той тръгна след него, въртейки китки, с кипнала от досада кръв в жилите си.
Поне никой не беше споменал, че Сафия е веровещица. След като получеше възнаграждението за неволите си по улова на момичето, все пак можеше да я предаде на баща си.
Така де, карторците се бяха съгласили да му платят да намери Сафия фон Хастрел, но никой не беше споменал нищо за връщането ѝ.
ДЕВЕТНАДЕСЕТ
Бяха изминали два часа, откакто Мерик отведе Сафи обратно в каютата и ѝ нареди да остане под палубата за по-сигурно. Оттогава насам в главата ѝ се лутаха едни и същи мисли.
И въпроси - толкова много въпроси. От плановете на чичо ѝ за годежа с Хенрик през всички събития нататък, до неизменния страх за съдбата на Изьолт.
Чуваха се и стъпки - кънтяха без прекъсване. И пронизваха черепа ѝ, докато накрая ѝ идваше да се разкрещи. Тя взе да обикаля из тясната каюта, докато Иврен се грижеше за раната на Изьолт.
- Престани - тросна ѝ се монахинята накрая. - Или излез. Разсейваш ме.
Сафи предпочете да излезе - особено след като имаше нечие разрешение да го стори. Така ѝ се удаваше възможност да разгледа главното помещение под палубата. Да обмисли как щеше да докара Изьолт до спечелената с толкова трудности свобода. Чуваше поученията на Хабим толкова ясно, сякаш той беше до нея и каканижеше за стратегии и бойни полета.
Вътрешността на кораба се оказа сумрачно пространство, натъпкано със сандъци, мрежи, чували и бурета. Във всяко кътче, в което надникнеше, имаше нещо - включително и моряци, - а единствената светлина идваше от квадратния отвор на върха на стълбата към палубата.
Навсякъде миришеше на пот и некъпани тела, а от палубата за добитъка се носеше кисела воня на кокоша тор. Сафи се поблагодари, че не чува поне кокошките - или пък другите животни. И без това беше твърде шумно и спокойствието ѝ беше подложено на изпитание.