Тайна с цвят на праскова
- Автор: Аллен Сара Эдисон
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайна с цвят на праскова». Краткое содержание книги:
В четири часа тя влезе в къщата с ключовете, които Кърсти Лемън й беше дала. Уила й се бе обадила по-рано да й каже, че няма да успее да дойде. Затова Пакстън остави кутията с току-що купени понички върху кухненския плот и реши да използва времето за това, което умее най-добре.
Да съставя списъци.
Запълваше шести лист, когато чу звънеца на входната врата. Сновеше от стая в стая, вземаше размери и рисуваше малки скици с въображаемо обзавеждане. Извади слушалките на айпода от ушите си и тръгна към вратата с мисълта, че Уила вероятно все пак е успяла да се измъкне от работа. Погледна часовника си. Пет без четвърт. Трябваше скоро да тръгва, но все пак щеше да успее да я разведе набързо из къщата.
Отвори вратата и единственият човек, когото изобщо не очакваше да види, застана пред нея.
Вратовръзката му беше разхлабена, а косата му изглеждаше така, сякаш твърде често е прокарвал пръсти през нея.
— Себастиан! — възкликна тя. — Как разбра, че съм тук?
— От Уила — отвърна той. — А ти защо не ми съобщи?
Уила му беше казала. Тя отстъпи замаяно назад.
— Стана много набързо.
— Предприела си огромна крачка.
— Доста съм закъсняла.
Той се огледа, пъхнал ръце в джобовете. Изглеждаше толкова непроницаем, че сърцето я заболя.
— Имам въпрос — каза той. — Задавам си го непрекъснато. Защо ме целуна, след като преди години си ме видяла да целувам момче? Нещо порочно ли пробудих у теб, Пакстън?
Въпросът му я свари неподготвена.
— Не — ужасено възрази тя. — Нищо подобно.
Той впи очи в нея и тя поклати глава.
— За бога, Себастиан, всички се влюбват! И невинаги в подходящия човек. И невинаги споделено. Влюбих се в теб. Не успях да го надмогна. Не успях да го спра. Ала бях решила да затая чувствата, докато отшумят или поне намалеят дотолкова, че да те виждам, без да те желая с цялото си сърце. Онази нощ край басейна бях извън себе си, усещах, че не владея положението, и чувството беше ужасно. После дойде ти — единственият човек, загрижен за мен. Помислих си, че щом държиш толкова на мен, може би е възможно да поискам повече. Постъпих нехайно и егоистично и за кой ли път ще повторя, че съжалявам. Не знам какво друго да кажа.
— Седни. Аз ще ти кажа нещо.
— Нямам столове. И не мисля, че искам да чуя какво ще ми кажеш.
Той се приближи до нея и я улови за ръката. Поведе я към стълбите.
— Седни и слушай — каза й с неузнаваем глас.
Себастиан беше нервен.
Пакстън седна бавно. Остави бележника и айпода на стъпалото и събра длани в скута си.
За миг той остана прав пред нея. После закрачи напред-назад.
— Като дете не се вписвах никъде — заговори най-сетне. — Нито вкъщи, нито в училище. Като тийнейджър се застоявах дълго в ресторанта на магистралата, най-вече за да не се прибирам вкъщи и да не виждам татко. Бях на шестнайсет, когато една съботна вечер — сигурно беше три сутринта — група момчета влязоха в ресторанта да попитат как да стигнат до Ашвил. Били на парти в Южна Каролина и сбъркали пътя. Бяха шумни, предизвикателни, щастливи. За пръв път виждах такива момчета. Единият ме забеляза, сякаш среща изгубен побратим. Дойде при мен и започна да флиртува. Приятелите му го последваха, пихме кафе и се смяхме. Внезапно пред мен се отвори врата. Усетих, че ме приемат. Часове по-късно те казаха, че трябва да вървят, че майките им и без това сигурно са побеснели. Казаха обаче, че ако идвам в Ашвил, обикновено висят в „Пак Скуеър“ всеки следобед и мога да ги открия. Онова момче, което дойде първо при мен, Алекс, прокара ръка през косата ми и възкликна: „Кой би повярвал, че нещо толкова красиво е отрасло в такъв затънтен край?“.
Себастиан поклати глава.
— Хората са стадни животни. И аз най-сетне открих глутница. За пръв път в живота си.
— С тези момчета ли те видях в ашвилския търговски център? — попита Пакстън.
— Да. Момчето, което си видяла да ме целува, е било Алекс. Чувствах се много объркан. Те ми бяха приятели. Те ме спасиха. И по някакъв начин ги обичах. Обичах Алекс. Ала станах един от тях, защото изпитвах необходимост да ме приемат и те ме приеха. Не станах един от тях заради това, че съм като тях.
Той я погледна, за да подчертае колко съществени са думите му, но тя недоумяваше.