Бъди ми враг

— Ти не трябва ли да се занимаваш със задачата да ни измъкнеш жалките гозби оттук?

— Оми има нужда от почивка — каза умолително Сен. — Една грешка, и това може да се окажем ние, кабум! Парченца навсякъде.

По-близо си до истината, отколкото мислиш, помисли си Еверет. Плашещо близо. Колкото по-дълбоко навлизаше в математиката на Инфундибулума — картата на всички паралелни светове в Целостта, — толкова по-комплексни и деликатни ставаха нещата. Баща му бе разработил зашеметяващ математически модел. Изящен и изкусен като скъпоценност. Колко повече навлизаше в него, толкова повече се разрастваше. Еверет имаше чувството, че размахва чук срещу блещукащите стени от крехък код. Една грешка, едно подхлъзване при транскрибирането и поредният скок на Хайзенберг щеше да разпрати всеки отделен атом на Евърнес и неговия екипаж в различни, отделни вселени. Щяха да умрат незабавно.

— А ти не трябваше ли да сглобяваш онова захранване? — отвърна на удара Еверет.

Идеята беше проста. Простотата беше нещо фундаментално във физиката, също като масата, заряда и спина. Колкото по-просто е нещо, толкова по-вероятно е да бъде истина, повтаряше Теджендра. Скоковият пистолет беше джобен Портал на Хайзенберг. Инфундибулумът беше контролен механизъм. Искаше се единствено да ги превърне в програмируема машина за където и да е. Еверет можеше да хакне операционната система на таблета си, за да осъществи интерфейс със скоковия пистолет — Макхинлит дори бе приспособил специални кабели и конектори, — но скоковият пистолет говореше език, различен от всичко, което бе виждал дотогава. В същината си беше същото — винаги трябва да е същото, универсален компютърен език от единици и нули, — но да накара устройствата да заговорят едно с друго, означаваше да се заеме с кода и да пренапише всеки ред, цифра по цифра. Код по код, Еверет превръщаше Доктор Квантум в преводач между два компютърни езика, които бяха толкова различни, че със същия успех можеха да произлизат от различни планети. Еверет подозираше, че случаят е точно такъв. А това означаваше бавен, къртовски труд, докато студът се просмукваше от обшивката на кораба право в пръстите, костите, мозъка му.

Макхинлит се ухили.

— Всичко е готово и лъснато. Трябва ми само енергиен източник, в който да го включа. Кажи ми обаче какво мислиш за тези красавици?

Двата дрона висяха от въжета, окачени за мрежестия таван на инженерния отсек. Поклащаха се леко, докато Евърнес се люлееше от вятъра. Бяха бели, насекомоподобни машини с реактивни двигатели, протегнати като криле на водни кончета над набитите им тела, съоръжени със сензорни капсули, комуникационни и енергийни клетки. Макхинлит беше комплектувал алпинистка сбруя под всеки от дроновете и бе заварѝл дръжки за основите на двигателите им. За да управлява машините, пилотът трябваше да седне в сбруята и да се улови за всяка от дръжките, които се спускаха от двете му страни.

— Виждам какво си мислиш, мистър Синг. Малко напомня за инженерната мисъл на първобитните хора. Завари малко чугун, готово. Работи. Лесно е. Пусни го и нещото ще се издигне. Просто. Безопасно.