Съдбовният кораб [bg]

— Когато се приближим — пухтеше тя между гребанията, — извикай за помощ. Корабът или хората на дока може да ни чуят. Дори да подминем града, могат да изпратят някого след нас да ни спаси.

— Не виждам никого в пристанището — подигравателно я информира сатрапът. — Всъщност не виждам никого никъде. Мързелив народ, вероятно още са в леглата.

— Никого? — Малта издиша въпроса. Просто не ѝ бяха останали сили за това последно усилие. Дъската, с която боравеше, пропусна и подскочи от повърхността на водата. С всеки следващ момент водата ги отнасяше все по-навътре в реката. Тя повдигна поглед към града — беше близо, много по-близо, отколкото беше само преди миг. Сатрапът беше прав. От няколко комина се издигаше пушек, но като се изключи това, Трехог изглеждаше пуст. Изпълни я дълбоко усещане за нещо нередно. Къде бяха всички? Какво бе станало с нормалната оживена суматоха по пътеките и стълбищата?

— Кендри! — изкрещя тя, но задъханият ѝ вик бе слаб. Напиращата вода отнесе гласа ѝ със себе си.

Съветничката Кеки, изглежда, внезапно разбра какво се случваше.

— Помощ! Помощ! — запищя тя по детски. Изправи се дръзко в малката лодка и започна да размахва ръце. — Помогнете ни! Спасете ме!

Сатрапът изруга, тъй като лодката се беше заклатила неудържимо. Малта скочи към жената и я смъкна обратно в лодката, като за малко щеше да изгуби дъската си заради това. Тя се огледа и разбра, че от дървото вече нямаше полза. Малката лодка бе напълно навлязла в течението на реката, което бързо я отнасяше далеч от Трехог.

— Кендри! Помощ! Помогни ни! Тук сме, в реката! Изпрати помощ! Кендри! Кендри! — Безнадеждността започна да я разкъсва и виковете ѝ заглъхнаха.

Живият кораб с нищо не показа, че ги е чул. След секунда Малта вече гледаше назад към него. Явно вглъбена в мислите си, фигурата се бе обърнала към града. Малта видя самотен силует на една от площадките, но той бързаше нанякъде и така и не се обърна.

— Помощ! Помощ! — продължи да вика и да маха с дъската си, докато все още виждаше града, но не за дълго. Дърветата, които се протягаха над реката, скоро го скриха от погледа ѝ. Течението продължи да ги носи напред. Тя седеше утихнала и победена.

Огледа заобикалящата я среда: тук Дъждовната река беше широка и дълбока, отсрещният бряг почти се губеше в неизменна мъгла. Погледна през ръба — водата беше сива и варовита. Небето над нея беше синьо, оградено от двете страни от извисяващата се дъждовна гора. Нищо друго не се виждаше, никакви други плавателни съдове, никакви признаци за човешко присъствие по крайбрежието. Докато уловилото ги течение неумолимо ги отнасяше далеч от мочурливите брегове, надеждите им да бъдат спасени намаляха. Дори да успееше да насочи малката им лодка към сушата, щяха да са безнадеждно изгубени в долната част на реката, под града. Бреговете на Дъждовната река бяха блатни и мочурливи. Пътуването по суша обратно до Трехог беше невъзможно. Отмалелите ѝ пръсти отпуснаха дъската на дъното на лодката.