Плячката [bg]

На лицето на Сиси грейва усмивка, която почти създава усещането за физическа топлина. Притваря очи в знак на облекчение.

— Откъде разбра, че плочата е под нас, Джийн? — пита.

Мълча известно време, преди да заговоря. Баща ми често организираше игри с търсене на съкровища, когато бях дете, като ми оставяше насоки из къщата. Помня колко се ядосвах, задето не успявах да открия указанията, за които бях сигурен, че са там. Той настояваше да не бързам, да поема дълбоко въздух и да огледам обстановката с хладнокръвие. Казваше ми: Гледаш, но не виждаш. Отговорът е под самия ти нос. И веднъж щом се успокоях, почти незабавно откривах указанието, вклинено между дъските на пода, или между страниците на книгата, която бях държал в ръце през цялото време, или пък мушнато в моя собствен джоб.

Но не им разказвам нищо от това.

— Просто извадих късмет, предполагам — обяснявам. Започвам да треперя, сякаш вятърът забива ледени шипове в тялото ми. Нося само бельо, защото съм съблякъл всичко останало, преди да се гмурна.

Един от хепърите казва нещо; то е последвано от избухването на всеобщ смях. Сиси се присъединява към тях и пляска с ръце. От тях струят толкова много емоции.

Отивам в каютата, където съм оставил дрехите си на купчина. Свалям бельото си и го изцеждам с треперещи ръце. Продължавам да чувам кикотенето им, изблиците на смях и възгласите. Не разбирам защо трябва да излагат на показ какво чувстват. Не могат ли просто да преживяват емоциите си без потребността да ги демонстрират така очевидно? Може би пленничеството е накарало тази им способност да закърнее, направило ги е неспособни да долавят емоциите на околните, освен ако не са им представени ясно и подробно.