Докато лежах и умирах [bg]

Анс търка ръце о коленете си.

— Божа воля — казва.

Чуваме как Каш кове и реже зад ъгъла.

Така е. Човешки дъх не е издъхвал по-правдива мисъл.

— Божа воля — казвам.

Онова момченце се изкачва по хълма. Носи риба почти колкото него. Хвърля я на земята и пуфти, „Уф“, после плюе през рамо като мъж. Голяма е пустата почти колкото него.

— Какво е туй? — питам. — Костур ли е? Къде го хвана?

— Долу при моста.

Обръща я, мокрият корем е полепнал с кашкава прах, окото е обложено и надига калта като цицина.

— Да не смяташ тук да я оставиш да лежи? — пита го Анс.

— Смятам да я покажа на мама — отвръща Вардаман. Поглежда към вратата. Чуваме разговора, който течението довява. Чуваме и как Каш кове и зачуква пирони в дъските. — Вътре май има компания — отбелязва то.

— Само мойте хора — казвам. — И на тях ще им е любопитно да я видят.

То не казва нищо, наблюдава вратата. После свежда поглед към рибата, която лежи в прахта. Обръща я с крак и ръгва палец в очната ябълка да вади окото. Анс се е зазяпал далеч над полето. Вардаман се взира в лицето на Анс, после във вратата. Врътва се и тръгва към ъгъла на къщата, когато Анс, без да го погледне, извиква подире му:

— Изчисти рибата.

Вардаман спира.

— Що не я изчисти Дюи Дел? — пита.

— Ти ще я изчистиш — отсича Анс.

— Уф, тате! — роптае Вардаман.

— Ти ще я изчистиш! — твърд е Анс. Не поглежда към него.

Вардаман се връща и вдига рибата. Тя се изплъзва от ръцете му, оплесква го целия с кал и шляпва на земята, овъргалва се още повече, раззинала уста, изблещила очи, притуля се в прахта, сякаш се срамува, че е умряла, сякаш бърза отново да се скрие. Вардаман я псува. Псува като възрастен мъж, застанал обкрачен над нея. Анс е с гръб към него. Вардаман я вдига повторно. Тръгва да завие зад къщата, носи я на ръце като наръч дърва, а главата и опашката й се полюшват, увиснали извън тялото му от двете страни. Много е голяма, дявол да я вземе, колкото него е!

Китките на Анс стърчат неестествено от ръкавите му: веднъж в живота си не съм го видял с риза, която да му стои като негова. Всичките му ризи изглеждат, като че ли Джуъл му е подарил старите си дрехи. Как ли не, баш Джуъл. Ръцете му са чевръсти, нищо че кокалчетата им са подути. Само дето не се потят. По това без грешка можеш да познаеш, че са точно неговите и на никой друг. Блуждаещите му в далечината очи приличат на угаснали въглени, забодени в лицето му.

Когато сянката докосва стъпалата, той обявява:

— Стана пет.

Докато се надигам, Кора се появява на вратата и казва, че е време да си тръгваме. Анс посяга към обувките си.