Всичко живо е трева
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Всичко живо е трева». Краткое содержание книги:
Слънцето вече изгря и заля всичко наоколо с потоци ярка светлина. Осъзнавах все по-ясно, че градът е ограден и отрязан от останалия свят, че поради неизвестни причини някой ни беше затворил в клетка. Погледнах назад към пътя, който бях изминал, и видях, че се бях движил в кръг. А един поглед напред ми стигаше, за да разбера къде се затваря той. „Но защо трябваше именно с нас да се случи това? — питах се аз. — Защо именно с нашия Милвил: град, който по нищо не се различава от хиляди подобни нему градове? Впрочем — казах си — това може да не е напълно вярно.“ Като мен мислеха вероятно всички с изключение на Нанси Шърууд, която съвсем наскоро, предишната вечер, ми разви странната си теория, че нашето градче не прилича на останалите. Възможно ли е тя да е права? Наистина ли нашият Милвил е по-особен от другите градове?
Пред мен беше улицата, на която живеех, и според пресмятанията ми невидимата преграда минаваше точно зад нея.
Нямаше смисъл да продължавам по-нататък. Щях само да си загубя времето. И без да описвам целия кръг, беше ясно, че сме затворени.
Прекосих задния двор на къщата, където живееше презвитерианският свещеник. На отсрещната страна на улицата беше моят дом, целият потънал в море от храсти и цветя, а в дъното на двора се виждаше запустелият парник и старата градина около него, която сега приличаше на нива с лилави цветя — същите, за които старата госпожа Тайлър каза, че тази година били необикновено хубави.
Пресякох улицата и до слуха ми долетя познато равномерно скърцане: пак някакви деца са се промъкнали в двора и се люлеят на старата люлка до верандата.
Ядосах се и ускорих крачка. Колко пъти им бях казвал на тези деца да не си играят с люлката! Тя беше стара и разнебитена, опорите й или нещо можеше да се счупи всеки момент и тогава някое дете щеше да пострада. Разбира се, можех да я махна, но никак не ми се искаше — това беше мамината люлка. Тя прекарваше дълги часове на двора и се люлееше бавно, загледана в цветята.
Жив плет от стари люляци ограждаше двора и скриваше люлката от погледа ми. Забързах към портата, рязко я отворих, направих две крачки и се заковах на място.
На люлката нямаше деца. Един мъж се люлееше на нея и ако не се смяташе скъсаната сламена шапка, кацнала на върха на главата му, той бе напълно гол.
Мъжът ме забеляза и се ухили глупаво.
— Здрасти — рече жизнерадостно и още докато го казваше, започна да брои пръстите на ръката си, а по брадичката му потекоха лиги.
Видът на този човек и звукът на познатия, но тъй отдавна нечуван глас върнаха изведнъж мислите ми към събитията от предния ден.
2.
Предишния ден следобед при мен в кантората дойде Ед Адлър да ми вземе телефона. Изглеждаше смутен.
— Извинявай, Брад — каза той. — Не ми е приятно да го правя, но няма как. Имам заповед от Том Престън.
Ед ми е приятел. Сближихме се още в училище и оттогава сме добри приятели. Том Престън също беше от нашата гимназия, но нито аз, нито някой друг дружеше с него. Беше противно хлапе и като порасна, си остана противен човек.
„Така става в живота“ — помислих си. Мерзавците се подреждат най-добре. Том Престън стана началник на телефонната централа. Ед Адлър работеше при него като техник — монтираше телефони и отстраняваше повреди, а аз бях агент по застраховките и по продажбата на недвижими имоти. Сега се отказвах от тази работа. Не че ми се искаше, а просто трябваше, защото бях затънал в дългове за телефона и за наема.
Том Престън преуспяваше, аз бях един неуспял бизнесмен, а Ед Адлър печелеше едва колкото за прехраната на семейството си. „Но какво ли става с другите? — попитах се. — Останалите от нашата училищна компания — как ли вървят техните работи?“ Не можех да си отговоря, защото не знаех. Всички се бяха разпръснали. В градче като нашия Милвил човек няма за какво да се захване. И аз самият едва ли щях да бъда тук, ако не беше мама. Когато татко почина, напуснах училище и останах вкъщи да й помагам в работата около парника. После и тя отиде при татко, но аз вече така бях свикнал с Милвил, че не можех да го напусна.