Зовът на крилата

За вцепенените от ужас свидетели в другия край на перона между падането на момчето и скока на мъжа след него не мина и секунда — и после влакът нахлу иззад завоя на тунела, безсилен да спре навреме.

Хеймър стремително пое младежа в прегръдките си. Не че го беше залюлял някакъв мъжествен импулс, просто треперещата му плът се подчиняваше единствено на повелята на непознатия дух, който зовеше за саможертва. С едно последно усилие той метна младежа върху перона и сам падна.

И тогава изведнъж Страхът умря. Материалният свят вече не го задържаше надолу. Беше се освободил от оковите. За миг си представи ликуващата свирня на Пан. А след това — все по-близко и по-силно, поглъщайки всичко останало — придойдоха радостно пърхащите неизброими Крила, които го обгърнаха и обкръжиха.