Отхвърлените
- Автор: Френц Бернд
- Серия: maddrax – die dunkle zukunft der erde #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отхвърлените». Краткое содержание книги:
В такова бъдеше попада командирът на самолетна ескадрила Матю Дракс, или както го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в бъдещето и какво е станало с изчезналите му бойните другари.
И в бъдеще всички пътища водят към Рим, но Рим е твърде различен от познатия на Маддракс. Градът е разрушен, в него властват непознати хора-богове, които са се върнали към миналото, но по съвсем различен начин. Възобновени са гладиаторските борби и човешкият живот не струва почти нищо. Матю Дракс ще трябва да осмисли нещата, преди да се срещне на арената с един от бившите си подчинени, превърнат в чудовище.
Но не е само това — чакат го нови сблъсъци с действителността, които благодарение на придружителката му Аруула — жена от варварското племе, което първо го намира, успява да преодолее опасностите. Светът на бъдещето е опасен за човека от двадесет и първи век и Маддракс бързо го разбира.
Тя внимателно се опита да подслуша мислите на отхвърления. Вместо по-нататъшни видения до нея достигна кратковременна болка, сякаш докосваше със сетивата си нещо мрачно, предизвикващо отвращение. Веднага след това усети как съзнанието на Арак се затвори за нейната намеса.
Аруула не знаеше нито как той го прави, нито пък можеше да обясни с думи онова, което се случи между тях. Само се досещаше, че невзрачното момче контролира силите си много по-добре от нея.
Външно Арак си придаваше безобиден вид, като че нищо не се е случило.
— Ще дойдете ли с мен да помогнете на семейството ми? — помоли се той.
Мат замислено се почеса по главата. От една страна, искаше да продължи да търси изчезналите си другари, от друга страна, не можеше просто, да изостави на произвола на съдбата момчето и неговите хора.
— Къде се намира гробището за бръмбари? — осведоми се той с помощта на Аруула.
Арак посочи с ръка на северозапад над обраслата с трева степ.
— Е, добре, това е почти в нашата посока — каза Мат.
Варварката кимна в знак на съгласие. Тя искаше на всяка цена да помогне на момчето. Дори и само за да разбере дали цялото му семейство има дарбата да подслушва. Може би тези отхвърлени дори принадлежат към собствения й народ, от който е била отвлечена като дете.
Тримата се върнаха заедно при джипа. Когато стигнаха до колата, Мат бързо се метна зад волана.
— Мисля да поема следващата част от пътя — обяви той. Беше се наситил предостатъчно на шофьорското изкуство на Аруула за дни напред.
— Идват — прошепна ужасена Йола. — Онзи със сивата козина преди малко ни откри!
Борк тъкмо се канеше тихичко да изтърси някакво проклятие, но от треперещите му устни не излезе и най-слаб звук. Страхът буквално беше завързал гърлото на главата на рода. При това не знаеше кое го плаши повече: това, че се приближаваше цялата орда или че някои маймуночовеци притежаваха нещо като разум, което ги правеше двойно по-опасни.
Когато Борк обгърна с поглед хората наоколо, видя недоволни лица. Знаеше, че другите го смятат виновен за неволята си. В крайна сметка негова беше идеята да се оттеглят от Бендраке и от племето.
Как би могъл да предвиди, че ще загубят контрол над всичко?
Но това беше безразлично за неговите сестри и за съпрузите им. Виждаха само, че са принудени да се навират дълбоко в някаква планина от тела на мъртви бръмбари, за да избягат от маймуночовеците, които от тази сутрин бяха по петите им.
Убежището представляваше тяло на особено голямо насекомо, погребано под тези на много по-дребни свои събратя, така че до тях проникваше съвсем малко дневна светлина.
— Сега идват и от тази посока — изсъска им отгоре жена му. Цила беше заела наблюдателен пост в някакво намиращо се отвън тяло, но сега бързо слизаше към тях по кухите скелети.
— Трябва да се оттеглим назад, това е последната ни надежда — заяви тя с решителен глас. Както често пъти се случваше, макар и Борк вече да не ги помнеше, тя пое водачеството на рода. С остри думи подтикваше пред себе си изпадналите в летаргия мъже и жени:
— Хайде, горе главите. Защо инак Арак ще е проучил този път за бягство?
— За да може по този начин самият той да офейка — измърмори злобно Доран. — Твоят син именно е разбрал овреме, че е по-добре да не се доверява на баща си.
— Дръж си езика зад зъбите — изсъска Борк предупредително. Не че думите на Доран го нараниха кой знае колко, а защото трябваше да предотврати хората от рода му от страх да не се хванат един друг за гушите, вместо да действат заедно. — Синът ми пое голям риск върху себе си, за да ни доведе помощ. Би трябвало да се покажем достойни за него, като направим всичко възможно да останем живи, докато се върне. Бягайте през десетокракия навън и се опитайте да се скриете в някоя друга планина от трупове. Най-добре ще е да се разделим, така шансовете на отделните хора за оцеляване ще са по-големи.
— Сигурно искаш да се отделиш и да ни изоставиш за храна на тези зверове? — изфуча Йола.
На Борк му стана болно, че и сестра му се отвръща от него, но нямаше време да показва, че е обиден.
— В степта никой от нас няма шанс да оцелее — просъска в отговор. — Скимарите са по-бързи от нас. Можем само да продължим да се крием от тях, докато се откажат да ни търсят.
— Или докато открият и убият всеки от нас — допълни Доран. За момент изглеждаше като че ли иска да се изплюе в краката на шурея си, но после се обърна към другите, които вече се катереха из бъркотията от тела на бръмбари.
Борк погледна след мъжете, жените и децата, които беше разочаровал.
— Ако успеем да удържим до вечерта, вероятно ще можем незабелязано да изчезнем в мрака — продължи да им нашепва окуражително. При това беше твърдо убеден, че никой от тях няма да оцелее и до следобеда.