Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Върна се малко след като я взеха — обясняваше жената. — Почука на вратата разплакана, изплашена от мъглата. Флен беше сигурен, че е въплътил се в образа й мъглив дух, но аз я пуснах да влезе! Не ме интересува какви ги плещи Флен, аз няма да я изоставя. Изведох я на слънчева светлина и тя не изчезна. Това доказва, че не е мъглив дух!
Менис се отдръпна от нарастващата тълпа. Никой от тях ли не забелязваше? Нямаше ги надзирателите, за да разпръснат тълпата. Нямаше ги войниците, за да направят сутрешно преброяване на хората. Нещо не беше наред. Менис забързано закрачи на север, към господарското имение.
Други също бяха забелязали пушека, който едва се виждаше на утринната светлина, и Менис не беше първият, който излезе на ръба на тясното плато на хълма, но веднага щом се появи, групичката се отправи към него.
От къщата не беше останало нищо. Виждаха се само димящи черни пепелища.
— В името на лорд Владетеля! — прошепна Менис. — Какво е станало?
— Той ги изби всички — обади се момичето на Джес зад гърба му.
Менис се обърна. Девойката гледаше рухналата къща и на лицето й се четеше удовлетворение.
— Бяха мъртви, когато ме изведе — продължи тя. — Всичките — войниците, надзирателите, господарите… мъртви. Дори лорд Трестинг и неговите принудители. Когато се вдигна шумотевица, господарят ме остави и излезе да види какво става. После, докато той ме извеждаше, го видях да лежи в локва кръв, с рани от пробождания в гърдите. Онзи, който ме спаси, хвърли факла в къщата, преди да излезем.
— Този човек — заговори Менис. — Имаше ли белези по ръцете, стигащи чак до лактите?
Момичето кимна мълчаливо.
— Що за демон е той? — попита изплашено някой.
— Мъглив дух — прошепна друг, очевидно забравил, че е виждал Келсайър на дневна светлина.
„Но той излезе в мъглата — припомни си Менис. — И как е направил всичко това? Лорд Трестинг разполагаше с две дузини войници! Дали Келсайър не е довел със себе си още бунтовници?“
Припомни си думите на Келсайър от предната вечер. Идват нови времена…
— Какво ще стане с нас? — попита ужасено Тепър. — Какво ще стане, когато лорд Владетеля разбере за това? Ще си помисли, че е наша работа! Ще ни заточи в Ямите или ще ни прати своите колоси, за да ни изтребят до крак! Защо му трябваше на онзи размирник да прави това? Не разбира ли каква беда ни навлече?
— Разбира — отвърна Менис. — Той ни предупреди, Тепър. Каза, че е дошъл да ни мъти водата.
— Но защо?
— Защото знае, че никога няма да се вдигнем сами. Затова не ни остави избор.
Тепър пребледня.
„Лорд Владетеля — помисли си Менис. — Не мога да го направя. Та аз едва ставам сутрин — не мога да спася тези хора“.
Ала нима имаха избор?
— Събери хората, Тепър — каза Менис. — Трябва да избягаме, преди вестта за това бедствие да стигне до лорд Владетеля.
— И къде ще идем?
— В пещерите на изток — отвърна Менис. — Пътниците разправят, че там се криели разбунтували се скаа. Може би ще ни приемат.
Тепър пребледня още повече и Менис едва сега осъзна какъв шок е всичко това за него. Но все пак старейшината намери сили и тръгна да събира хората, както му бяха наредили.
Менис въздъхна, загледан във виещия се в небето дим. В мислите си проклинаше Келсайър.
Нови времена, наистина.
Част първа
Оцелелият от Хатсин
1.
Смятам се за принципен човек. Но кой не се мисли за такъв? Дори главорезите, открих, намират известен „морал“ в действията си.
Сигурно, когато някой друг се запознае с историята на моя живот, ще ме нарече религиозен тиранин. Ще сметне, че съм арогантен. Но с какво неговото мнение е по-вярно от моето?
Предполагам, че всичко се свежда до един-единствен факт: в края на краищата аз съм този, който командва армията.
От небето се сипеше пепел.
Вин наблюдаваше реещите се във въздуха едри сажди. Лениви. Безгрижни. Свободни. Пухкави като черни снежинки, те се стелеха над мрачния град Лутадел. Виеха се по ъглите, разнасяни от полъха на вятъра, и танцуваха в миниатюрни вихрушки над калдъръма. Изглеждаха толкова нехайни. Кой би могъл да бъде като тях?
Беше се притаила в една от наблюдателниците на шайката — скрита ниша, прокопана в тухлената стена от едната страна на къщата, която използваха за тайна квартира. Оттук членовете на шайката можеха следят улицата за назряваща опасност. Вин не беше на смяна — просто наблюдателницата бе едно от малкото места, където можеше да си осигури усамотение.