Отрова
- Автор: Удинг Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отрова». Краткое содержание книги:
Девойката изсумтя пренебрежително, макар че казаното от възрастния мъж й харесваше.
— Какви истории тогава имат да разкажат жителите на Чайкино? Та те са също толкова скучни и предсказуеми като тези легенди — възрази тя. — Прочетеш ли няколко, все едно си ги чел всичките.
— Наистина ли мислиш така? — попита Чевръстин, а гърбът му изпука като фойерверки, докато се привеждаше напред. — Според мен нямаш представа и за половината от онова, което се случва тук, просто защото съдиш за книгата по корицата.
Момичето вдигна небрежно рамене.
— Не ме интересува — рече. — Изобщо не ме е грижа за това.
— Е, ами тогава запомни добре какво ще ти кажа — каза Чевръстин. — Всяка история си има своите превратности и неочаквани обрати и човек никога не знае кога ще настъпи следващият. Не забравяй това, Отрова.
— Няма — отвърна саркастично момичето, изхвърляйки моментално думите му от съзнанието си. Въпреки това обаче, взе със себе си книгите, които възнамеряваше да му върне, и ги запази за себе си.
Незнайно защо думите на Чевръстия изплуваха в съзнанието си, когато си легна тази нощ. Супата на Лайкучка бе станала невероятно вкусна — най-вкусната супа, която мащехата й беше готвила, вероятно благодарение на нейните гъби, — след което тя и Сечко излязоха, за да гледат лова на духове. Отрова нямаше никакво настроение за представлението; чувстваше се неизмеримо потисната. Ето защо зави внимателно Азалия и се пъхна под проядените си от молци завивки. До ушите й достигаше далечният смях на дечурлигата, които тичаха подир искрящите призраци, а нейде далеч отекваше едва доловимият звън на малка сребърна камбанка. Този нежен звън сякаш я следваше — следваше я в съня й — и Отрова помнеше как си помисли, че звучи някак странно и не на място сред обичайните шумове на блатата. По някое време Азалия загука насън и сестра й вдигна натежалите си клепачи, за да погледне загрижено сестричката си, която лежеше в креватчето си, преди забвението да обвие съзнанието й. Нямаше как да знае, че го прави за последен път.
ПЛАШИЛИЩЕТО И ПОДХВЪРЛЕНИКЪТ
Писъкът на мащехата й я накара веднага да отвори очи. Отрова се надигна изпод завивките и от нея се поръси някакъв фин, искрящ прашец, който незнайно как бе полепнал там. Имаше и друго странно нещо — въпреки паниката в писъка на Лайкучка, който я бе извадил от унеса й, девойката почувства как топлите ръце на съня я обгръщат отново и клепачите й натежават. Тя разтърси озадачено глава, взирайки се учудено в сребристия прашец по одеялото и косата и. Приличаше на неразтопен сняг и блещукаше на фона на утринните слънчеви лъчи, които проникваха в стаята през замъглените стъкла на кръглото прозорче.
Отрова почувства как отново се унася против волята си, ала този път отметна завивките настрани и стана от вехтия, опърпан креват. Този прашец… да, по някакъв начин беше свързано с прашеца… Не разбираше как или защо, но инстинктивно бе направила връзката между мистериозните снежинки, покрили леглото й, и бремето на сънливостта, което се бе стоварило връз нея. Момичето прокара ръце през косата си, разрошвайки я още повече, след което започна да тупа трескаво конопената си нощница, сякаш дрехата се бе запалила и се опитваше да потуши пламъците. С отърсването от сребристия прашец съзнанието й се проясни и тя почувства как умората я напуска. Едновременно изумена и потресена, девойката се вторачи в снежинките, полепнали по пода.
— Какво си направила! — изкрещя й Лайкучка от другия край на малката стая и Отрова внезапно се сети защо я бяха събудили. Мащехата й стоеше до креватчето на Азалия — лицето й беше изкривено от ужас, а очите й се взираха обвинително в Отрова.
Девойката разтърка очи, за да прогони и последните остатъци сънливост, след което пристъпи към креватчето, без да обръща никакво внимание на Лайкучка. Усещаше непосилна тежест в стомаха си — там бе зейнал назъбеният кратер на някакво ужасно предчувствие, който се разрастваше с мълниеносна бързина. Отрова надзърна в креватчето. Каквото и да лежеше там, то не беше сестричката й.
— Защо не си се събудила? — изсъска Лайкучка. — Нали си била тук през цялото време? Гади ми се от теб! Как така не си се събудила?
Ала девойката не я слушаше. Целият свят се бе смалил до размерите на едно детско креватче и онова, което се намираше в него. Всички звуци бяха станали далечни и приглушени — дори пискливият глас на мащехата й в ухото й. Усещаше бавното движение на кръвта из тялото си, както и всяко вдишване и издишване на въздух. Трябваше да се подпре на решетката на креватчето, за да запази равновесие. Нейде далеч в паметта й малката сребърна камбанка отново нададе ефирния си звън.