Битката за Фондацията
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Foundation #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кънчо Кожухаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Битката за Фондацията». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш с това „недосегаем“?
— Хайде, скъпа, Демерцел може да променя емоциите. Не си го забравила. Ако Джоуранъм стане наистина опасен, той може да бъде — Хари Селдън направи неопределен жест с ръце — променен; накаран да мисли другояче.
Дорс погледна неловко и вечерята премина в необикновена тишина. Чак когато свършиха и останките — чинии, прибори и всичко останало — се завъртяха в шахтата за отпадъци в средата на масата (която после плавно се затвори), тя рече:
— Не съм сигурна дали ми се ще да говоря за това, Хари, но не мога да те оставя да се заблуждаваш заради собственото си незнание.
— Незнание? — намръщи се той.
— Да. Никога не сме приказвали по тоя въпрос. Никога не съм мислила, че ще стане дума, обаче Демерцел си има слабости. Той не е недосегаем, може да му се навреди и Джоуранъм действително представлява опасност за него.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно. Ти не разбираш роботите — особено сложните като Демерцел. А аз ги разбирам.
4
Отново настъпи кратка тишина, но само защото мислите не вдигат шум. Иначе Селдъновите бяха достатъчно бурни.
Вярно беше. Жена му, изглежда, имаше необичайни познания за роботите. В предишните години Хари толкова често се бе дивил над този факт, че накрая се отказа и го тикна нейде на заден план в мозъка си. Ако не беше Демерцел — един робот, — Хари никога не би срещнал Дорс. Защото Дорс работеше за Демерцел и тъкмо той преди осем години я бе „прикрепил“ към Селдън, за да го пази при обиколката му из различните сектори на Трантор. Дори сега, когато тя му беше съпруга, неговата „по-добра половина“, от време на време Хари се чудеше на странната връзка между нея и робота. Това бе единствената сфера от живота на Дорс, където Хари Селдън наистина чувстваше, че не му е мястото и не е добре дошъл. И туй го навеждаше на най-болезнения от всички въпроси: дали Дорс стоеше с него, понеже се подчинява на Демерцел, или просто от любов? Искаше му се последното да е вярно, макар че…
Животът му с Дорс Венабили бе щастлив, но това си имаше определена цена — едно условие. То изглеждаше толкоз по-строго, защото не беше поставено в резултат на спор или уговорка, а чрез негласно взаимно разбирателство.
Селдън знаеше, че у Дорс е намерил всичко, което би искал от една жена. Наистина нямаха деца, ала той нито ги бе очаквал, нито — да си кажем направо — много бе желал да ги има. Имаше Рейч, който в емоционално отношение му беше син дотолкова, сякаш бе наследил целия му геном, че дори и повече.
Самият факт, че Дорс го караше да мисли по въпроса, нарушаваше съгласието, което през всички тези години им бе осигурявало мир и спокойствие, и той усети слаба, но нарастваща вътрешна съпротива.
Все пак отблъсна настрани тия мисли. Беше свикнал да я приема в ролята й на негов защитник и щеше да продължи да го прави. В края на краищата той бе човекът, с когото тя споделяше дома, масата и леглото, а не Демерцел.
Гласът на Дорс го извади от унеса му:
— Казах… цупиш ли се, Хари?
Селдън леко се стресна, защото в гласа й имаше оттенък на повторение, и разбра, че постепенно се е свил по-навътре в мислите си и по-далеч от нея.
— Съжалявам, скъпа. Не се цупя… не се цупя нарочно. Просто се чудех как би трябвало да отговоря на твоето заявление.
— За роботите ли? — изглеждаше абсолютно спокойна, когато произнесе думаха.
— Каза, че не знам за тях колкото теб. Как да ти отговоря? — замълча, после тихо добави (уверен, че поема риск) — И то без да те обидя.
— Аз не казах, че ти не знаеш за роботите. Ако ще ме цитираш, цитирай ме точно. Казах, че не разбираш роботите. Сигурна съм, че знаеш много, може би повече от мен, но за да знаеш, не е нужно да разбираш.
— Дорс, ти сега напук говориш парадокси, та да ме дразниш. Парадоксът възниква само от някоя двусмислица, която мами непреднамерено или нарочно. Не обичам това в науката, не ми харесва и при обикновен разговор, освен ако е на шега, което в момента едва ли е вярно.
Дорс се разсмя по своя характерен начин — меко, сякаш забавлението е нещо доста ценно, за да се споделя по твърде либерален начин.
— Очевидно парадоксът те подтиква да важничиш, а ти винаги си забавен, щом заважничиш. Ще ти обясня. Нямах намерение да те дразня — тя се пресегна да потупа ръката му и за учудване (и леко смущение) на Селдън той откри, че е свил пръстите си в юмрук.
— Знаеш ли, че много говориш за психоисторията, поне на мен?