В оковите на мечтата
- Автор: Дичев Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «В оковите на мечтата». Краткое содержание книги:
Темата за историчността е впрочем самият сюжет на „Ние“: основното събитие в произведението, от което следва всичко останало, е, че героят почва да си води дневник. Оттук следват и съмненията, и любовта, и драмата — в момента, в който Д-503 сяда и почва да закрепва живота си в слово, възниква онази ужасна болест, която древните наричат „душа“. Пишещият тук е в парадоксална ситуация: той се намира в Утопия, в самия идеал, значи вече просто няма да има какво да се казва и съответно няма да има кой и защо да чете неговия текст. Всичко е постигнато, всичко е едно, всичко е съвършено — словото е излишно. Единственият читател, към когото героят може да се обърне, е преди него във времето, той пише за предшествениците си — единствено те, несъществуващите, могат да дарят с реалност неговия разтворен в общото живот.
Впрочем, ако се замислим, този парадокс е много по-дълбок; от Марк Аврелий и Августин насам знаем, че в своята пределна откровеност изповедта на човека няма непосредствен адресат, тя някак странно увисва в нищото. С реалния друг човек ме свързват мотиви, интереси, страсти, отношенията ни се менят миг след миг, те са ситуация. Не е по силите ми изцяло да изчистя словото си към конкретния човек от желанието да му повлияя — да му се харесам например. В пределната искреност словото е отправено към отсъствуващия друг — към онзи, когото отсъствието е превърнало в идеална човешка вечност. Чрез идеалния друг аз говоря на себе си, историзирам се. В този смисъл зад гротесковия (бих казал — комиксов) план на „Ние“ стои нещо много по-дълбоко: това е историята на появата и изчезването на човешката душа, представена като започване и прекъсване на един текст — в края Д-503 вече няма защо да пише, той е щастлив, слял се е с неразчленимата маса на поредните номера.
4
Едва ли някой би оспорил ценностите, върху които се строят утопиите — справедливостта на Платон, равенството на Мор, сумата от удоволствията на Фурие, красотата на Шилер. Тогава как е възможно утопията да се обърне надолу с главата, да стане антиутопия?
Работата е там, че от цялото богатство на човешки ценности утопизмът избира една, около която да построи своя свят. Искайки справедливост, Бабьоф стига дотам, че „превъзходството на таланта и умението е само химера, благовидна лъжа, която винаги е служила на кроежите на заговорниците против равенството“. Но ако талантът и умението са лъжа, в какво тогава изобщо се състои човешкото развитие? Желаейки разумно управление на обществото, Кампанела стига до идеята за селекция на човешката порода — „едрите и хубави жени да се съчетават само с едри и здрави мъже, пълните жени — със слаби мъже и слабите жени — с пълни мъже, за да се уравновесяват добре и с полза“5. Но за какво ни е този разумен свят, в който няма любов? Шилер мечтае животът да се превърне в красива, грациозна игра — но нали това вече означава отказ от намеса в реалния живот и в този смисъл отрича нравствената неудовлетвореност, страданието, саможертвата?
Сега вече можем да разберем защо човешкият индивид винаги загива в утопическия скок, бил той теоретически или практически. Човекът се ражда в сблъсъка на ценностите, в ценностната драма на света, той е самата тази драма, той е диалог. Идеално хомогенното общество означава край на човека — от него вече няма нужда. В този смисъл двата полюса, които настоящите текстове предлагат, политическото заличаване на човека (алегория на което е „Фермата“) и _прагматическото („_451° по Фаренхайт“) имат нещо общо — и в двата типа общества някаква ценност е поставила себе си над свещената реалност на живота, хипертрофирала е, превърнала е всичко в средство за своето осъществяване. В един такъв свят вече няма дърво, има материал за добиване на дъски; няма човек, има производител и т. н. Разликата е, че субект в политическия кошмар е някаква отчуждена от хората сила, докато субект в прагматическия — всеки един отделен индивид. В принципа си двете си приличат, родил ги е духът на Новото време.
5
В „Държавата“, развивайки спартанския идеал, Платон предлага деца да имат само силните и здравите, а слабите да бъдат лишавани от това право уж с помощта на жребий, който обаче се фалшифицира, така че те винаги да губят. Идеалът се осъществява посредством най-долна манипулация! — Б. а.