Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
— Елмър е робот и се намира в един сандък. Той пътува на борда на кораба като товар.
Бел се размърда неспокойно и изрази протеста си:
— Но, мистър Карсън, вие би трябвало да знаете. Наистина би трябвало да знаете. На майката Земя не се допускат роботи. Страхувам се, че ще трябва…
— В дадения случай нямате избор — казах аз. — Не можете да му откажете да стъпи на планетата. Той е коренен жител на Земята, а това е нещо, с което нито вие, нито аз можем да се похвалим.
— Кореняк! Невъзможно. Мистър Карсън, вие сигурно се шегувате.
— Ни най-малко. Той е произведен тук. По времето на Последната война. Помагал е при създаването на последните велики бойни машини. Оттогава е станал свободен робот и според галактичния закон се ползува с всички права, с каквито се ползува човека — с много малко изключения.
Бел поклати глава:
— Не съм сигурен. Никак не съм сигурен.
— Не е нужно вие да сте сигурен. Но аз съм. Проверих законите най-задълбочено. Елмър е не само коренен жител — но, според тълкуванието на закона, той е роден тук. Не произведен. Роден. Там, на Олдън, съществува един съвсем законен документ, който свидетелства за всичко това и аз нося с мен препис от него.
Той не поиска да види преписа.
— Фактически — казах аз — Елмър е човешко същество.
— Но невъзможно е капитанът да не е направил въпрос.
— На него му беше безразлично — казах аз. — Особено след подкупа, който му дадох. И в случай че законът не ви е достатъчен, бих могъл да подчертая, че Елмър е цели осем стъпки висок и е много, много як. И нещо повече, той е готов за действие. Не ми позволи да го изключа, когато го заковах в сандъка. Просто не ми се иска да мисля какво би се случило, ако не аз, а някой друг отвори тоя сандък.
Бел ме изгледа почти сънливо, но зад тази сънливост той беше нащрек.
— Е добре, мистър Карсън — попита той, — нима вашето мнение за нас е толкова лошо? Ние високо ценим вашето идване и това, че сте се сетили за нас. Само да поискате, ще получите всякакъв вид помощ, която корпорацията „Майка Земя“ може да ви окаже. Ако имате финансови затруднения…
— Финансови затруднения, разбира се, не липсват. Но ние не търсим помощ.
Той настояваше:
— Имало е случаи, когато сме отпускали парични помощи и на други хора на изкуството. На писатели, художници…
— Опитах колкото се може по-ясно да изтъкна, че не искаме да се обвързваме нито с корпорацията „Майка Земя“, нито с Гробището. Но вие продължавате умишлено да се преструвате, че не разбирате. Трябва ли да заявя това направо?
— Не — каза той. — Мисля, че не е необходимо. Вие работите под влияние на романтичното заблуждение, че на Земята има още нещо освен Гробището. Но аз ви казвам, сър, че няма нищо друго. Земята няма никаква стойност. Тя е била опустошена и напусната преди десет хиляди години и вече отдавна да е била забравена, ако не бяхме ние. Няма ли да размислите? И за двама ни би имало голяма взаимна изгода. Аз съм силно заинтригуван от новата художествена форма, която вие описахте.
— Вижте какво — казах аз, — по-добре разберете това. Нямам намерение да работя за Гробището. Нямам намерение да бъда нает като вестникарски агент на корпорацията „Майка Земя“. И друго, не съм ви задължен с нищо. Платих на вашия скъпоценен капитан пет хиляди кредита, за да ни превози до тук и…
— Което е по-малко — каза Бел ядосано, — отколкото трябваше да платите на поклоннически кораб. При това един поклоннически кораб не би взел целия ви товар.
— Мисля — казах аз, — че съм заплатил достатъчно.
Не се сбогувах. Обърнах гръб и излязох. Вървейки надолу по стълбището на управлението, забелязах една кола, паркирана пред стълбите в кръга за превозните средства. Това бе единствената кола наоколо. Жената, която седеше в нея, гледаше право в мен, сякаш знаеше отнякъде, че съм бил в сградата, и ме очакваше.
Колата бе боядисана в крещящо розово и този цвят — розовият — накара мисълта ми да се завърне в Олдън, където започна всичко.
ГЛАВА 3
Това се бе случило привечер — стоях в градината и съзерцавах пурпурния облак, който висеше над розовия хоризонт (защото Олдън е един розов свят), заслушан във вечерната молитвена песен на птиците, събрали се в малката горичка под градината. Слушах с известно удоволствие, когато с тежки стъпки по прашната пътека, пресичаща розовата песъчлива равнина, се зададе онова огромно чудовище, високо осем стъпки, с тромава и олюляваща се походка като пиян хипопотам. Наблюдавайки го, аз се надявах, че то ще отмине и ще ме остави с вечерта и птиците, тъй като не бях в настроение да се занимавам с непознати. Бях много подтиснат и не желаех нищо друго освен да ме оставят на мира и да ми дадат възможност да се съвзема. Защото точно това бе денят, когато най-сетне се бях сблъскал със суровата действителност и бях разбрал, че ако не съумеех да намеря още пари, с мечтата ми за Земята е свършено. Знаех, че шансът да намеря пари е много малък. Бях събрал всичко, каквото можах, и бях заел от всекиго, от когото можах, и дори щях да открадна, ако имаше някаква възможност да открадна. Бях преценил трезво всичко и знаех, че няма да мога да конструирам такъв композитор, какъвто ми трябваше, и колкото no-скоро се примирях с всичко това, толкоз по-добре щеше да бъде.