![Последният жив [Last Man Standing - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/9/2/3/5/posledniyat-zhiv-last-man-standing-bg-download.jpg)
Последният жив [Last Man Standing - bg]
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният жив [Last Man Standing - bg]». Краткое содержание книги:
Експлозивен психологически трилър, невероятно напрежение, смайваща развръзка.
Дейвид Балдачи във върхова форма!
Уеб изкрещя едно по едно имената на другарите си. Никакъв отговор. Никакво движение. Никакви стонове, нито дори предсмъртни конвулсии. Той продължи отчаяно да ги вика по име като на някаква налудничава вечерна проверка. Около него с трясък се пръскаха кофи за боклук, сипеше се раздробено стъкло, в тухлените стени се образуваха хоризонтални улеи, изровени от куршумите като от планински порои. Както злощастният генерал Пикет, Уеб току-що бе загубил армията си до последния войник. В сенките на сградите се долови раздвижване — улични плъхове панически бягаха от мястото на кръвопролитието. Никакви усилия на градската управа не могат да изчистят един вътрешен двор от гризачи и всякаква друга напаст толкова успешно, колкото няколкоминутен огън от .50-калиброви картечници.
Уеб никога не бе изпитвал слабост към смъртта, но сега колкото повече оглеждаше онова, което бе останало от другарите му, толкова повече искаше да ги последва. Като едно семейство, живяло, сражавало се и загинало заедно. Не можеше да отрече, че мисълта за това му се струваше привлекателна. Той усети как мускулите на краката му се стягат за фаталния скок към свистящите отгоре куршуми, но някаква по-голяма сила го задържа на мястото му. Да умре означаваше да загуби играта. Да се признае за победен. Да предаде своя екип, от който беше единственият оцелял.
Къде, по дяволите, бяха „Рентген“ и „Уиски“? Защо не се спускаха по въжета от покрива? Наистина, снайперистите от околните сгради не можеха да слязат през градушката от куршуми, но имаше и други, заели позиции по покривите от двете страни на уличката, по която бяха минали. Те можеха да се смъкнат по въжетата и да се притекат на помощ. Или може би от ТОК не им бяха дали команда? Сигурно това беше причината, защото ТОК изобщо не разбираха какво става, а и как ли можеха да разберат? Самият Уеб не разбираше какво става наоколо, нищо, че беше най-вътре в нещата. Само че той нямаше намерение да чака онези от ТОК, докато някой заблуден куршум не очисти и него.
Той усети как го обзема паника въпреки годините на специални тренировки за потискане на чувствата. Действай, каза си той, предприеми нещо! Малкият микрофон бе изпаднал от дланта му, затова той се пресегна и свали портативната „Моторола“ от самозалепващата се каишка на рамото си. Натисна бутона и изкрещя:
— Четиринайсет вика ТОК.
Никакъв отговор. Той превключи на резервната честота, после за всеки случай и на полицейската. Пак нищо. Уеб погледна унило замлъкналата радиостанция и разбра. При падането я бе затиснал с тялото си и предният й панел беше разбит. Той се пресегна към трупа на Плъмър, за да вземе неговата, но в този момент нещо го перна през ръката. Беше само рикошет; пряко попадение щеше да му откъсне китката. Огледа пръстите си — бяха си пет както преди. Острата болка му напомни, че все още му се живее. Дори само за да накаже онези, които му бяха сторили това. Макар че не се сещаше как; този път нямаше печеливш ход. За пръв път в цялата си кариера Уеб Лондон си каза, че е изправен пред противник, по-добър от него самия.
Уеб съзнаваше, че ако спре изобщо да мисли, ще скочи и ще открие огън по нищото. Затова се насили да остане на мястото си и да оцени трезво обстановката. Бе попаднал в капан. Цялото пространство над главата му беше под непрекъснат обстрел от две страни. Двата вектора на огъня бяха под ъгъл деветдесет градуса един спрямо друг, а оръжията, които стреляха по него, не се насочваха от човек, който би могъл да бъде обезвреден. Такава беше значи обстановката. А какво можеше да направи той по въпроса? В коя глава в учебника го пишеше това? В онази, озаглавена „Прецакан си“? Трясъкът на картечниците заглушаваше всичко. Дори ударите на сърцето му. Уеб дишаше мъчително, с къси, насечени напъни. Къде, по дяволите, бяха „Уиски“ и „Рентген“? Ами „Хотел“? Не можеха ли да се затичат малко? Но пък с какво можеха да помогнат всъщност? Това бяха мъже, обучени да убиват живи цели от близко и далечно разстояние. Той извика:
— Тук няма по кого да се стреля!
Легнал по гръб, опрял брадичка в гърдите си, Уеб внезапно подскочи. Малкото момче — онова, полуголото, дето бе седяло на парчето бетон — сега стоеше приведено, затиснало ушите си с ръце, на ъгъла на уличката, от която бяха дошли Уеб и неговият екип. Ако направеше само още една крачка напред към двора, някой .50-калибров куршум щеше да среже хилавото му телце на две като моторен трион.