Свидетелят Варлам Шаламов и неговата рицарска ръкавица
- Автор: Сугарев Едвин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свидетелят Варлам Шаламов и неговата рицарска ръкавица». Краткое содержание книги:
„Аз съм „пътник“3, кадрови инвалид от болничния жизнен път, когото лекарите спасиха, дори изтръгнаха от лапите на смъртта — пише Шаламов. — Но не виждам какви блага би могло да донесе моето безсмъртие нито на мен, нито на държавата. Нашите понятия си промениха мащабите, пресякоха границите на доброто и злото. Спасението може да бъде благо, но може и да не бъде: и досега не съм решил за себе си този въпрос.“ В същото време екзистенциалният модел на неговото оцеляване е създаден от една воля: че трябва да оживее, за да има кой да помни и припомня. Нищо не го е ужасявало толкова, колкото човешката склонност да се забрави преживяното: за него това е престъпление, е предателство към тези, които са оставили костите си в Колима, към героите от неговия мартиролог, описани с толкова съпричастност и болка във „Всички умряха“.
Бил е съвсем наясно със своята мисия — въпреки всички съмнения за това възможно ли е тя да бъде осъществена — и е вярвал в нейния смисъл — в необходимостта да бъде записана и препредадена тази памет. Тук не става въпрос за чисто демаскиращите аспекти на този смисъл. Шаламов е имал ясното съзнание за остротата на своята проза, разрязваща като скалпел целофана на съветските реалности. „Всеки мой разказ е шамар по сталинизма, и — както всеки шамар — има закони от чисто мускулен характер“ — пише той в едно писмо до Ирина Сиротинская, в което надълго и нашироко интерпретира естетическите и формални аспекти на своята проза. Той дори е уважавал възможността лагерната проза да нанася удари — не би и могло да бъде иначе, след като за него главната тема на съвременността е „разтлението, което Сталин внесе в душите на хората“. Но не е в неговия стил да се занимава пряко с раздаването на подобни шамари — за него те са следствие, а не причина за писателските усилия. Въпреки че тъкмо неговите разкази изобличават най-въздействащо престъпленията на сатрапската държава, не голото изобличение е движещия ги мотив — и не публицистиката е неговата стихия.
Неговите мотиви са другаде — в драматично разместените мащаби и изкривените пропорции на човешкото, в нарушения баланс между духовното и зверското, в драматичното прозрение за крехкостта на всяка цивилизованост, за лабилността и релативността на нравствените ни опори. Той не е писателят, описващ някакви социални или политически реалности, той е свидетелят на граничните състояния, е преживелият ги — и в това си качество прекрачва прага на самата литература; нейните канони и мерки просто не важат, неприложими са спрямо неговата проза. Нещо повече: той не вярва в нравствения катарзис, предизвикан от разказването на страшните истини, не вярва и в самата литература като такава.
В своите записки той се опитва да си отговори на въпроса: „Защо пиша разкази?“ Отговорите са симптоматични — и започват с твърдението: „Аз не вярвам в литературата. Не вярвам във възможностите й да преобрази човека. Опитът на хуманистичната руска литература доведе до кървавата казън на XX век пред моите очи.“ И още: „Аз не вярвам в нейните възможности да предупреди някого, да ни спаси от повторения. Историята се повтаря, и всеки разстрел от тридесет и седма може да бъде повторен.“ Защо тогава все пак пише разкази? Ето неговият отговор: „Аз пиша за това, за да може някой чрез моята много далечна на всякакви лъжи проза, четейки моите разкази, да направи своя живот такъв, че доброто да отбележи някакъв, макар и малък плюс.“
И тук Шаламов спори с Шаламов. Този спор трябва да бъде разбран, защото е самата сърцевина на неговата проза. Сред записките му има и такъв текст: „Какво видях и разбрах в лагера“ — нещо като лаконична равносметка от целия му лагерен опит, формулирана в 47 точки. Точка първа от тази равносметка гласи: „Необичайната крехкост на човешката култура и цивилизация. Човек се превръща в звяр за три седмици — при тежка работа, студ, глад, побои.“ И въпреки това човешкото устоява — и преживяното може да помогне на доброто да отбележи някакъв „малък плюс“ в нечий незнаен живот. Въпреки смъртта, въпреки че прекрачилото отвъд всякакъв предел страдание поражда ужасяващо равнодушие към добро и зло — човешкото оцелява.
3
„Пътник“ — разбира се, в неговия преносен смисъл, като пътник към смъртта, е единственият възможен български адекват на лагерния термин „доходяга“.