Човекът-звяр
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Пройкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Човекът-звяр». Краткое содержание книги:
— Не, не, остави ме — промълви Севрин.
Без да продума, той постепенно бе я притиснал по-плътно, възбуден от топлината на младото й тяло. Уханието й го опияняваше, тя се извиваше, за да се отскубне, и това още повече разпали желанието му. Дръпна я рязко от прозореца и го затвори с лакът. Впи устни в устните й, понесе я към леглото.
— Не, не, не сме си вкъщи — повтори младата жена. — Моля те, не в тази стая!
Тя също беше замаяна, храната и виното я бяха зашеметили, още беше напрегната след трескавата обиколка из Париж. Прекалено затоплената стая, осеяната с останки от пиршеството маса, неочакваният чувствен обрат на пътуването — всичко караше кръвта й да кипи, побиваха я тръпки. И все пак не се даваше, съпротивляваше се, вкопчена в рамката на леглото, обзета от необяснима уплаха и възмущение.
— Не, не, не искам.
Той се беше зачервил, едва потискаше силата на огромните си груби ръце. Трепереше, идеше му да я повали.
— Не ставай глупава, кой ще разбере? Ще оправим леглото.
Обикновено, когато си бяха у дома, в Хавър, тя му се отдаваше покорно, без съпротива следобед, ако той бе нощна смяна. Като че ли не изпитваше особено удоволствие, но от обич се отпускаше смирено и щастливо, за да не развали неговото удоволствие. В този миг го влудяваше, защото му се струваше, че никога не бе я имал такава — пламенна, тръпнеща от чувствени пориви. Спокойните й, сини като цветчета на зеленика очи изглеждаха по-тъмни поради черните коси, пълните й устни аленееха и се открояваха върху нежното лице. Пред него сякаш стоеше непозната. Защо му отказваше?
— Кажи де, защо? Имаме време.
Обзета от пристъп на непонятен страх, разбунтувана, неспособна да разсъждава трезво, тя сякаш също не бе на себе си и възкликна о такава неподправена мъка, че той се умири:
— Не, не, умолявам те, остави ме!… Не знам, просто се задушавам само като си помисля, тъкмо сега… Не бива.
И двамата се отпуснаха на ръба на леглото. Той избърса лицето си е длан, сякаш се опитваше да угаси парещата го отвътре жарава. Като видя, че се е вразумил, тя мило се наведе и звучно го целуна по бузата, за да му покаже, че все пак го обича. Поседяха известно време безмълвни — съвземаха се. Той бе уловил лявата й ръка и си играеше със стария и златен пръстен, изобразяващ златна змия с рубинена главичка — носеше го на същия пръст, на който бе и венчалната й халка. Откак я помнеше, никога не бе го сваляла.
— Моето змийче — обади се Севрин разсеяно, сякаш насън; мислеше си, че мъжът и гледа пръстена, и изпитваше неудържимо желание да каже нещо. — Той ми го подари в Кроа дьо Мофра, като навърших шестнайсет години.
Рубо изненадан вдигна глава:
— Кой? Председателят ли?
Тя срещна погледа му и начаса се разсъни. Усети как лек хлад плъзна по страните й. Опита се да отговори, не можа да измисли нищо, беше като парализирана, задушаваше се.
— Ама ти винаги си ми казвала — продължи той, — че този пръстен го имаш от майка си.
В тоя миг тя все още можеше да се отрече от несъзнателно отронените думи. Трябваше само да се засмее, да се престори на разсеяна. Но не успя да се овладее и безразсъдно продължи да упорствува:
— Скъпи, никога не съм ти казвала, че този пръстен ми е от майка ми.
Сега Рубо на свой ред пребледня и я загледа втренчено.
— Какво? Никога не си ми казвала ли? Казвала си ми го поне двайсет пъти!… Няма нищо лошо, че председателят ти е подарил пръстен. Още колко неща ти е подарявал… Само че защо трябва да криеш? Защо си ме лъгала с тия приказки за майка си?
— Не съм споменавала нищо за майка ми, скъпи, бъркаш.
Това заинатяване беше глупаво. Ясно виждаше, че се погубва, че той е прозрял мислите й, искаше й се да се върне назад, да си вземе думите обратно; но бе пропуснала мига, усещаше как чертите й се изменят, как от нея неволно се излъчва признанието. Вече не само страните, цялото й лице бе изстинало, устните й потрепваха нервно. Сега той изглеждаше ужасно, беше се зачервил отново, кръвта сякаш щеше да пръсне вените му — сграбчи китките й и я загледа от упор, за да открие в обезумелите й, ужасени очи онова, което тя не смееше да изрече гласно.