Седем часът заранта

Далечният тътен на улицата постепенно се засилваше, ставаше по-ясен и бодър. Във вътрешността на зданието се отваряха врати, чуваха се стъпки и говор. Тракаха съдове. Денят настъпваше с всичките си шумове. Тя се довлече отново до прозореца, отвори го и се облегна на рамката. Чиста, студена струя се вмъкна в стаята и размърда тежкия въздух. От по-долния етаж навлезе през тясната дупка към двора позната песничка — ту по-силна, ту отслабваща. Навярно някоя млада жена шеташе в стаята си, пеейки, и матовият глас идеше на вълни — по-звучни или по-заглъхнали:

„Dans ton coeur j’ai mis tout mon amour…“1

Мелодията и думите, влязоха механично в съзнанието й. А!… Но това беше вторият куплет! Как беше началото? А, да!…

„Une hirondelle a chanté sur mon toit…“2

Устните й беззвучно повтаряха:

„Une hirondelle… Une hirondelle…“

Тя погледна пак към дъното на пететажния кладенец. После решително отмахна завесата да не й пречи, прекрачи ниските железни перила и стъпи в празното. Долу се чу само мек, приглушен плясък. Песента продължаваше все така радостна в чистата сутрин. Сега гласът повтаряше тихичко, без думи, със затворени уста същата мелодия като страстна, съвсем интимна и пееща милувка.