Сянката на хегемона
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: the shadow saga #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на хегемона». Краткое содержание книги:
Войната с формиките е свършила. Ендър и блестящият екип от деца-воини са победители, врагът е разбит, човешката раса — спасена. Въпреки, че Ендър отказва да се върне на Земята, членовете на екипа му се прибират по домовете си, пръснати из целия свят. Военното училище вече не съществува, космическата заплаха е отминала, но новото бойно поле този път е Земята. Децата от школата са не само воини, а и потенциални оръжия, защото дават власт на страните, които ги притежават. Един след друг членовете на Ендъровата армия „Дракон“ изчезват. Спасява се само Бийн, който търси помощ от братът на Ендър — Питър Уигин. По-големият брат на Ендър има опит в манипулирането на политиците, но с гениалния Бийн на своя страна, стига да иска, Питър може да управлява целия свят. Двамата обединяват усилия, за да издирят коя държава е отвлякла децата, но скоро се сблъскват с някой, когото са смятали за мъртъв…
Бийн се усмихна:
— Нищо не е сигурно, нали, татко? Самият факт, че отхвърляш възможността някоя от тези страни да стои зад отвличането, ме кара да ги подозирам.
Николай се засмя и се съгласи.
— Това е проблемът да имаш двама завършили Военното училище вкъщи — отбеляза баща им. — Мислят си, че като могат да командват армии, разбират и от политика.
— Всичко се свежда до маневриране и избягване на битки, докато не си осигуриш надмощие — каза Бийн.
— Трябва да има и желание за власт — напомни баща им. — А дори някой в Америка, Франция и Япония да има такова желание, народите им не се стремят към власт. Водачите им никога няма да ги подтикнат да воюват. Трябва да търсим виновника в развиващите се нации. Агресивни народи, които се смятат за онеправдани, подценени. Войнствени, раздразнителни.
— Цяла нация от войнствени, раздразнителни хора? — попита Николай.
— Звучи като Атина — отбеляза Бийн.
— Нация, която има такова поведение към други народи — уточни баща им. — Няколко самонадеяни ислямски държави отговарят на това описание, но те никога не биха отвлекли християнско момиче да командва войските им.
— Може да са я отвлекли, за да попречат на собствената й страна да я използва — отбеляза Николай. — Което пак ни връща към съседите на Армения.
— Интересна гатанка — измърмори Бийн. — Може би по-късно ще открием отговора, когато стигнем там, където отиваме.
Баща му и Николай го погледнаха, сякаш беше луд.
— Къде отиваме?
Майка им първа се досети:
— Отвлекли са дете от Военното училище. Не само това, ами и член на Ендъровия отряд, участвал във военните действия.
— Една от най-добрите — съгласи се Бийн.
Баща им беше скептичен:
— Един случай не означава правило.
— Да не чакаме да видим кой ще е следващият — предложи майката. — Предпочитам да изглеждам като глупачка, задето съм действала прибързано, отколкото да съжалявам, че не сме взели мерки.
— Да изчакаме няколко дни — настоя бащата. — Все ще изникне нещо.
— Вече сме закъснели с шест часа — възрази Бийн. — Ако похитителите са търпеливи, могат да чакат месеци наред, преди да нанесат следващия си удар. Но ако нямат търпение, може би вече подготвят други отвличания. Единствената причина с Николай да не сме в торбата е, че смутихме плановете им, като дойдохме на почивка.
— А може би пристигането ни на острова им дава идеална възможност — вметна Николай.
— Защо не поискаш охрана? — обърна се майка им към мъжа си.
Баща им се замисли.
Бийн го разбираше. Политиката бе деликатна игра и всичко, което баща им стореше сега, можеше сериозно да навреди на кариерата му.
— Никой няма да сметне, че търсиш специални привилегии — увери го Бийн. — С Николай сме ценни кадри на тази страна. Доколкото си спомням, самият министър-председател го каза на няколко пъти. Да съобщим в Атина къде сме, да ги накараме да ни осигурят закрила и да се махаме оттук.
Баща им извади мобилния си телефон.
Получи съобщение, че мрежата е прекалено натоварена.
— Ето — заяви Бийн. — Няма начин тук, на Итака, телефонната мрежа да е пренатоварена. Спешно трябва да намерим лодка.
— Самолет — вметна майка им.
— Не, лодка — настоя Николай. — И да не е под наем. Похитителите навярно само чакат да им паднем в ръцете. Да им се дадем без бой.
— Няколко от съседните къщи имат лодки — отбеляза баща им. — Но не познаваме тези хора.
— Те ни познават — изтъкна Николай. — Особено Бийн. Ние сме герои от войната.
— Да, но от всяка къща могат да ни наблюдават — напомни баща им. — Ако ни наблюдават. Не можем да се доверим на никого.
— Да си сложим банските костюми и да отидем на плажа — предложи Бийн. — Ще се отдалечим в другия край на острова, ще го прекосим и ще потърсим някого с лодка.
Тъй като никой не предложи по-добър план, веднага пристъпиха към изпълнение на този. След две минути бяха навън, не носеха портфейли или чанти, но майка им и баща им бяха скрили в банските си костюми документите за самоличност и кредитните карти. Бийн и Николай се занасяха както винаги, а родителите им се държаха за ръце, разговаряха тихо и се усмихваха на синовете си — както обикновено. Никаква следа от безпокойство. Нищо, което би могло да се стори подозрително на наблюдателите им.
Бяха извървели едва около триста метра по плажа, когато чуха взрив — силен, идваше отблизо, земята под краката им потрепери. Майка им падна. Баща им й помогна да се изправи, а двете момчета се огледаха назад.