Блудния син

— Значи вие сте от известните „невинни“?

Другият поклати глава.

— Е, към този род невинни в никой случай не принадлежа, но въпреки това съм невинен!

— Така значи! Чудесно!

— Струва ми се, че ми се присмивате! Е, добре, смейте се или ревете, все едно. Но аз мошеник не съм и въпреки това ми лепнаха две години за кражба!

Той така стисна зъби, че изскърцаха. Петерман се изкуши да му хване вяра.

— Тогава вие сте наистина един много нещастен човек! — каза многозначително.

— Двойно нещастен! Аз изгубих и друго, освен време, свобода и чест! Имах си любима, но един друг мъж искаше да ми я оспори. Двамата бяхме книговезци и работехме при един и същи майстор. Един ден при него бе извършен взлом и част от парите му бяха откраднати заедно с една почтена златна чаша — стара фамилна вещ. Полицията пристигна и намери парите… скрити на самото дъно на моя сандък.

— А златната чаша? — попита Петерман напрегнато.

— Нея така и не намериха — каза бившият книговезки калфа. — Сметнаха, че някъде съм я скрил или дори вече продал и я търсеха при всички златари и антиквари в околността. Но напразно! Полицията беше убедена, че съм изпратил чашата в чужбина. Но как бих могъл да го сторя? Та аз нямам никакви връзки навън!

Петерман поклати глава.

— Странна история! Колко голяма бе сумата, която намериха в сандъка ви?

— Двеста гулдена — отговори Хайлман.

— А каква бе приблизително стойността на чашата?

Хайлман помисли известно време, после каза:

— Като взема предвид изкуствената старинна изработка, поне две хиляди гулдена. Но такава вещ е кажи-речи непродаваема, защото лесно може да бъде разпозната! За човека, който ме мразеше, беше важно да получа възможно най-голямо наказание. Но той е имал намерение да задържи чашата за себе си и да не я продава. Вижте, ако аз бях присвоил парите, нямаше да ги пъхна в сандъка, а щях да ги заровя или скрия някъде. Така казах и на съдията. Но другият калфа се закле, че ме видял да слизам от таванската стая с нещо в престилката, което звънтяло като пари, и понеже синът на моя кръстник е майстор, повярваха на всяка негова дума. Последицата беше две години лишаване от свобода. Ако искате, ми вярвайте, ако искате — недейте! В кафеза естествено не ми вярваха. Ето как бях категоризиран като непоправим и подлежащ на полицейски надзор Веднага след пристигането си трябва да се обадя в полицията. Дори трябва да държа сметка, че тя вече е уведомена с кой влак ще пристигна.

Петерман се беше замислил от разказа на младия мъж и сега вметна живо:

— По този начин новото начало на благонамерения човек само се затруднява и дори превръща в невъзможност.

— Гарантирано. И така, вярвате ли ми, че съм невинен, майн хер?

— Да — отговори Петерман, подавайки му ръка. Очите на Хайлман заблестяха.

— Благодаря ви — каза той. — Тази вяра действа благотворно на сърцето ми. През тези две години следях добре нещата. Човек, който продължава да наказва освободения затворник с недоверие и презрение, извършва голяма неправда и доказва, че нищо не разбира от живота. Колко много хора, за които подобава едно постоянно място в затвора, се скитат свободно наоколо! „Населението“ на затворите не е съставено по по-различен начин от свободното човечество. И тук, и там има добри и лоши.