Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)
- Автор: Ницше Фридрих Вильгельм
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Кайтазов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)». Краткое содержание книги:
— 6 —
Ще ми бъдете благодарни, ако формулирам един толкова нов и толкова съществен възглед в четири закона. По този начин ще улесня разбирането му, а същевременно ще предизвикам и противоречията.
Първи закон. Основанията, които посочват „този“ свят като привиден, много повече обосновават реалността му, друг вид реалност е абсолютно недоказана.
Втори закон. Определенията, които са дадени за „истинската действителност“, са всъщност определения за „не-действителността“, за нищото — „истинският свят“ е изграден от противоречия със същинския, реалния свят, в този смисъл така нареченият „истински свят“ е една морално-оптическа заблуда.
Трети закон. Няма никакъв смисъл да бълнуваме за „друг свят“ извън този, освен ако у нас не съществува могъщ инстинкт на отрицание, на омаловажаване и притъпяване на реалността — в такъв случай ние си отмъщаваме на живота чрез фантасмагорията за „друг“, „по-добър“ живот.
Четвърти закон. Да разделиш света на „истински“ и „привиден“ — това е вид християнство или кантианство (в последна сметка Кант все пак е един коварен християнин), а изобщо е предупреждение за упадък, за декадентство — симптом за упадъка на живота. Това, че художникът оценява по-високо привидността от реалното, изобщо не е противен довод, нито е в противоречие с казаното. Защото в изкуството „привидност“ означава още веднъж реалността, още един избор, усилване, корекция… Трагическият художник не е песимист — тъкмо той утвърждава всичко въпросително и ужасно — той е Дионисов…
КАК „ИСТИНСКИЯТ СВЯТ“ СЕ ПРЕВЪРНА НАКРАЯ В БАСНЯ
История на едно заблуждение
1. Истинският свят — достижим за мъдрите, за благочестивите, за добродетелните; той живее в тях, той е „те самите“.
(Най-старата форма на идеята, относително проста, умна и убедителна. Перифразиране на изречението „Аз, Платон, съм самата истина“.)
2. Истинският свят, който е недостижим днес, но е обещан на мъдрите, на благочестивите, на добродетелните — „за разкаялите се грешници“.
(Напредък на идеята, тя става по-фина, по-необхватна, неуловима — става женствена, християнска…)
3. Истинският свят недостижим, недоказуем, неопределим — но вече измислен като утешение, задължение, императив…
(В основата си — старата песен, но по-замъглена и скептична; идеята става сублимна, бледа, северна, кьонигсбергска.)
4. Истинският свят — недостижим! Във всеки случай — недостигнат. И като недостигнат — непознат. Следователно той не утешава, не решава, не спасява, не задължава: как да ни задължи нещо непознато?
(Сиво утро, първата прозявка на разума, кукуригане на позитивизма.)
5. „Истинският свят“ — една ненужна идея, която вече не ни задължава, една излишна идея; следователно — да я премахнем!
(Светла утрин. Завръщане на веселостта. Платон се изчервява от срам; шумно веселие на свободните духове.)
6. Изхвърлихме „истинския свят“ — и кой свят остана? Сякаш привидният? Но не! Заедно с истинския свят ние изхвърлихме и привидния!
(Пладне. Часът на най-малката сянка; край на най-дългото заблуждение, върхът на човечеството: тук започва Заратустра…)