Дух

Още не беше седнал и позвъни някакъв съсед. Потеше се обилно, изглеждаше като наркоман в криза. Искаше му диск с нещо за четене или за гледане… Да убие време… Корън искаше да убие него — не беше гледал филма от 5 години. Предложи му книга, но онзи се отказа, щом разбра, че е на хартия. Почти успя да запали човечеца да играят шах („… С дървени фигури … върху дъска ?!?“), но другият бе прекалено притеснен, за да влезе в дома му. Благодари и изчезна.

След не повече от десет минути (тъкмо бе изгледал сцената със залавянето) отново някой позвъни. Един тип на средна възраст с престъпен вид се опита да му продаде портативен дигитален радиоапарат! На всичкото отгоре някаква радиостанция предаваше… Невероятно! Това го учуди повече от предаваната новина за срива на акциите на „EG&Partners“. Отегчен до смърт, Корън изрита търговеца и си направи кафе. Но тъкмо когато се бе завил под дебелото одеало с чаша топло кафе в ръка, отново някой дойде.

Беше куриер — напрегнат и потен. И той го пита за адреса. Оказа се, че има съобщение за него. Малкото пликче съдържаше номер на видеотелефон. Корън се подписа и стисна палци телефонната централа да е на собствен сървър.

— Да? — гласът му бе смътно познат…

— Желаете ли видеовръзка? — компютърният глас го свари неподготвен.

— Ами да, да! — видеоекранът просветна и той видя лицето на Алекса Коман:

Как си, Джони?

— Аз… — позна гласът на Рене дори и въпреки сменената й външност — ти си…

— Аз съм! Какво правиш?

— Вероятно същото като теб — гледам „1984“ на Оруел…