Кълна се в костенурките на Тасман
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кълна се в костенурките на Тасман». Краткое содержание книги:
Външно усмихнат и спокоен, Фредрик усети сърцето му да се свива от ужас. Това беше невероятно.
— Мисля, че англичаните имат поговорка — продължи девойката, — че един мъж не знае какво значи да живее, докато не е целунал своята избраница и не е повалил съперника си. Чудя се (признай… още сега) дали си повалил някога някой съперник.
— Ами, и ти? — отвърна й той с въпрос. Тя кимна с гневен спомен, проблеснал в очите, и зачака.
— Не, никога не съм имал това удоволствие — отговори той бавно. — Рано се научих да се контролирам.
По-после, ядосана от самодоволното му благодушие, след като изслуша разказа му как е сложил ръка на консервирането на сьомга, развъдил първите стриди в залива и завладял този доходен монопол и как след като спечелил тежката и дългогодишната борба, завладял крайбрежието на Уилямспорт и с това комбината за дървен материал, тя отби нападението:
— Ти като че ли преценяваш живота само в рамките на печалбите и загубите. Чудя се дали изобщо си любил.
Тези думи улучиха целта. Той не беше целунал своята избраница. Женитбата му бе обикновена сделка. Тя беше спасила имотите в дните, когато бе почти победен в борбата, и освободила от ипотека обширните владения, заграбени от дългите ръце на Айзък Травърс. Това момиче беше вещица. То беше напипало стара рана и я беше подлютило. Никога не бе имал време за любов. Беше работил много. Бил е председател на търговската палата, кмет на града, щатски сенатор, но не беше имал любов. В случайни моменти сварваше Поли открито и безсрамно прегърната от баща й и забелязваше топлината и нежността в очите им. И всеки път чувствуваше, че му е липсвала обич. Такова непристойно държане — той и Мери не си позволяваха подобно нещо дори на
саме! Нормална, официална и безцветна, тя беше това, което можеше да се очаква от брак без любов. Той дори не можеше да реши дали чувството, което изпитваше към нея, беше обич. Нима и сам той не умееше да изпитва обич?
За миг след забележката на Поли усети голяма празнота. Стори му се, че е прегръщал някакви тленни останки; после погледна в съседната стая и видя Том да спи в голямото
кресло, много побелял, състарен и уморен.
Спомни си всичко, каквото е постигнал, всичко, което притежаваше. Добре де, какво притежаваше Том? Какво е постигнал Том… освен дето бе излагал на опасности живота си и го бе хабил, докато му бе останала само едва мъждукаща искрица в умиращото тяло?
Това, което тревожеше Фредрик в Поли, беше, че тя го привличаше и отблъскваше едновременно. Собствената му дъщеря никога не беше будила у него такъв интерес. Мери се движеше без всякакво триене по утъпкани бразди и да предрече човек постъпките й, беше толкова лесно, че ставаше автоматично. Но Поли Каквато беше многобагрена и многообразна, той никога не знаеше какво ще направи тя в следващия миг.
— Кара те да гадаеш, а? — засмя се Том.
Поли беше неотразима. Тя умееше да подхване Фредрик по начин, който би бил невъзможен за Мери. Позволяваше си волности с него, лъжеше го или го обиждаше и го принуждаваше непрекъснато да чувствува остро съществуването й.
Веднъж, след едно от техните стълкновения, тя му извади душата, като засвири на пиано някаква стихийна проклета мелодия, която го развълнува и раздразни и накара кръвта му да затупти от буйни и разюздани желания в подредения му мозък. Най-лошото беше, че тя виждаше и знаеше точно какво прави. Тя разбра това преди него и го караше да разбере и той, извърнала лице да го погледне, с подигравателна, замислена усмивка на устните, която беше почти високомерна насмешка.
Когато Мери го попита какво мисли за изпълнението на Поли, дойде му наум едно неволно противопоставяне. Изпълнението на Мери го караше да мисли за черква. То беше студено и голо като методистки молитвен дом. А свиренето на Поли приличаше на безумен и разюздан обред в някой езически храм, където се издигат кълба от тамян и се кършат танцьорки.
— Тя свири като чужденка — отговори той, доволен, че се изплъзва с такъв сполучлив и рязко определен отговор.
— Тя е муаикантка — потвърди тържествено Мери. — Тя е гениална. Кога ли изобщо се упражнява? Кога ли изобщо се е упражнявала? Знаеш колко много съм се упражнявала аз. Най-хубавото, което свиря, прилича на упражнение за пет пръста в сравнение с най-глупавото нещо, издрънкало от нея. Нейното свирене ми разказва разни неща… о, чудни, неизразими неща. Моето повтаря: „Едно-две-три, едно-две-три.“ Това влудява! Аз работя и работя, и не постигам нищо. Това е несправедливо. Защо тя е могла да се роди такава, а аз не?
„Обичта“ — бе незабавната тайна мисъл на Фредрик; но преди да може да се опре върху това заключение, станало бе нещо безпрецедентно: Мери ридаеше, обляна в сълзи. Поиска му се да я прегърне, както го правеше Том, но не знаеше как. Опита се и откри, че и Мери е неопитна като него. Всичко свърши с неловко смущение за двамата.