Родената в нощта

Тя се разпореди и ме снабди с всичко необходимо, и дойде да ме изпрати.

„— Много жалко, страннико — каза тя на раздяла. — Ти си хубав мъж и аз те харесвам. Ако някога промениш решението си, върни се.“

Ала имаше едно нещо, което ми се искаше да направя, и то беше да я целуна за сбогом, обаче не знаех как да й го кажа, нито как тя ще го приеме. Казвам ви, че бях наполовина влюбен в нея. Но самата тя заговори първа.

„— Целуни ме — каза тя. — Нещо, което да остане и да си спомням.“

И ние се целунахме, там на снега, в тази долина при Скалистите планини, и аз я оставих да стои на пъртината и тръгнах подир кучетата си. Изтече месец и половина, докато минах през прохода и слязох долу до първата фактория на Голямото робско езеро."

Уличният шум долиташе до нас като далечен морски прибой. Келнер с безшумни стъпки донесе нови бутилки със сода. И сред мълчанието гласът на Трефетън прозвуча като погребална камбана:

— Щеше да е по-добре, ако бях останал. Я ме погледнете!

Ние видяхме прошарените му мустаци, плешивото теме, торбичките под очите, увисналите бузи, двойната брадичка, общата умора, отпуснатост и затлъстялост, целия упадък и разруха на човек, който е бил някога здрав, но е живял твърде лесно и твърде добре.

— Още не е прекалено късно, приятелю — рече почти шепнешком Бардуел.

— Бога ми! Ако не бях такъв страхливец! — провикна се Трефетън в отговор. — Бих могъл да се върна при нея. Тя си е там, сега. Бих могъл да се стегна и да живея още дълги години… с нея… там, горе. Да остана тук е равно на самоубийство. Но аз съм старец… на четирийсет и седем… погледнете ме. Бедата е там — той вдигна чашата си и я погледна, — бедата е там, че такова самоубийство е твърде лесно. Аз съм се отпуснал и размекнал. Мисълта да пътувам дълъг ден с кучета ме ужасява; мисълта за острия студ сутрин и за замръзналите ремъци на шейната ме плаши…