Джелсомино в Страната на лъжците
- Автор: Родари Джанни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Белчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джелсомино в Страната на лъжците». Краткое содержание книги:
За да можете напълно да оцените съчинението, трябва да знаете, че на този език „керемидите на вратата“ означава „стъклата на прозореца“.
Но това не е достатъчно, за да разберете реда в страната. В Страната на лъжците дори животните трябвало да се научат да лъжат: кучетата да мяукат, котките да лаят, конете да мучат, а лъвът в клетката на зоологическата градина трябвало да църка, тъй като неговият рев бил определен за плъха.
Само рибите във водата и птиците във въздуха можели да си позволят да не държат сметка за законите на крал Джакомоне: рибите, защото винаги мълчат и никой не може да ги задължи да лъжат, а птиците — защото придворните кучкари не можели да ги арестуват. Птиците, както винаги, продължавали да си пеят и често се случвало хората печално да ги заглеждат.
— Щастливци! — въздишали хората. — Никой не може да им налага глоби.
Като слушал разказа на Дзопино, Джелсомино ставал все по-тъжен.
„Как ще живея в тази страна? Ако се изпусна да кажа истината с този мой силен глас, ще ме чуят всички пазачи на Джакомоне. А при това гласът ми е толкова непослушен: кой знае какви усилия ще ми струва да го държа мирен.“
— Сега вече знаеш всичко! — завършил разказа си Дзопино. — А искаш ли да знаеш още нещо? Гладен съм!
— И аз съм гладен. Почти бях забравил.
— Гладът е единственото нещо, което не може да се забрави. Времето не го плаши, точно обратното: колкото повече време минава, толкова по-силно усещаш глада. Все ще намерим нещо, ще видиш. Но най-напред искам да напиша нещо на тази стена, към която толкова дълго бях прикован.
И със своя крак от червен тебешир Дзопино написал върху белега на зида:
Мяу, да живее свободата!
Да се намери нещо за ядене не било лесна работа. През цялото време, докато обикаляли из града, Джелсомино непрекъснато гледал в земята с надежда да намери някоя фалшива монета. Дзопино, напротив, гледал хората, като че търсел някой свой познат.
— Ето я! — казал той най-после, като посочил една възрастна жена, която крачела бързешком по тротоара с голям пакет в ръце.
— Коя е тази жена?
— Леля Панокиа, покровителка на котките. Всяка вечер носи пакет с нещо за ядене за бездомните котки, които се събират близо до парка на двореца на Джакомоне.
Леля Панокиа, въпреки възрастта си, била строга жена, изправена, слаба и висока почти два метра. На пръв поглед човек би помислил, че е от онези жени, които гонят котките с метла. Но Дзопино бил прав — тя съвсем не била такава.
Джелсомино и неговият другар тръгнали след нея и стигнали до площадче, в дъното на което се виждал зид с остри стъкла от бутилки по него. Десетина изгладнели котки посрещнали леля Панокиа, като лаели в пълен безпорядък.
Тъкмо когато леля Панокиа развила пакета, за да изтърси съдържанието му на тротоара, Дзопино скочил сред котките и издал едно пискливо:
— Мяу!
Коте, което мяука, вместо да лае, било нещо наистина необикновено за тази страна. Изненадата била толкова голяма, че котките останали неподвижни като котешки статуи с отворени уста. Дзопино успял да грабне две глави от моруна и един гръбнак на камбала и с два скока се покатерил на зида на парка, прескочил го и се мушнал в един храст.
Джелсомино се огледал. Страшно му се искало и той, на свой ред, да прескочи зида, но леля Панокиа го гледала така подозрително, че не посмял.
„Не ми се ще да вдигам тревога“ — помислил си той. И като се преструвал на случаен минувач, завил в една странична улица.
След първия миг на изненада котките отново започнали да лаят, като дърпали полата на леля Панокиа, която, трябва да отбележим, била по-учудена и от тях. След това тя въздъхнала и им разпределила остатъка от храната, погледнала още веднъж към зида, зад който бил изчезнал Дзопино, и си тръгнала за вкъщи.
Едва отминал ъгъла, Джелсомино намерил фалшивата монета, която отдавна търсел, и така можал да си купи хляб и сирене (или както се казвало в тази страна — мастило и гума за триене). Нощта бързо се спуснала. Джелсомино бил уморен и страшно му се спяло. Той намерил една отворена врата, влязъл в избата и заспал върху купчина въглища.
В прозореца Дзопино вглежда се наслуки и вижда Джакомоне да крие сто перуки
Докато Джелсомино спи (без да подозира, че именно насън ще му се случи ново приключение, за което ще ви разкажа по-късно), нека тръгнем по следите на трите червени лапи на Дзопино. Главите от моруна и гръбнакът от камбала му се сторили прелестни. Той за пръв път слагал нещо в уста: докато бил на стената, никога не чувствал глад. Също така за първи път едно коте прекарало нощта в кралския парк. „Жалко, че и Джелсомино не е тук — мислел си той. — Иначе би могъл да направи серенада на крал Джакомоне и да му изпотроши всички стъкла.“