Гласът

— Хей, какво става по-нататък?

Мирф свива рамене, все още зает с разкопчаването на пломбите.

— Това е всичко, което се е случило, казах ти го.

— Може би е някаква повреда?

— Не, просто краят на куба. Би трябвало да има и друг, но този беше единствения, който намерих в онзи шкаф.

— Но как ще приключи тя? Какво ще направи? Дали не се е навела, само за да дразни?

— Откъде да зная? Ти какво щеше да направиш? Да скочиш ли?

Ю премигна без готов отговор.

— Ох, тези неща за четенето — въздъхва. — Какво наистина е това?

— Прилича ми на собствения ти тих глас в главата ти — намръщва се Мирф.

— Това истинско ли е било? Имам предвид четенето.

— Никога не съм чувал за него.

— В такъв случай не е напълно историческа истина, нали така? По-скоро е някаква фантазия.

— Възможно е. Аз никога не съм виждал такива неща по стените.

— Тя ги наричаше знаци — казва Ю и отново се замисли. — Те сигурно са се изтъркали преди много години.

— Предполагам. Не ти ли изглежда странно, да откриваш разни неща без Гласа?

Ю прехапа устната си и се замисля. Илюзията за тази жена вече се изплъзва, трудно е да се задържи в паметта. Тя би трябвало да има някаква власт над себе си с всички тези неща за четене.

— Все пак се чудя, какво е направила? — попита.

— Хей, това е само една легенда.

— Ти какво би направил?

— Не ми се налага да решавам. Казах ти, става дума само за легенда.

— Тогава защо я разказват?

— Това е стара илюзия и липсващ куб — отвръща раздразнено Мирф.

— Възможно ли е да е имало само един?