Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
— Когато тръгваха от хотела сутринта, в джипа имаше ли нож? Край.
— Никога не съм срещал африканец, който да тръгва на сафари без ножа си, мистър Политически.
— А къде са сега труповете?
— Ноуа или това, което е останало от него, е отнесено при племето му. За мис Абът полицията изпрати моторна лодка да я прибере. Трябваше да разрежат покрива на джипа, за да я измъкнат. Аз им дадох резачка. Завързаха я отгоре за палубата — вътре не се побираше. Край.
— Защо? — запита Удроу и веднага съжали за въпроса.
— Ами опитай се да си представиш сам, мистър Политически. Знаеш ли какво става с един труп в тая жега? Ако искаш да я откараш със самолет до Найроби, ще трябва да я нарежеш на парчета, иначе няма да влезе в багажното отделение.
За момент всичките сетива на Удроу изключиха; когато дойде на себе си, гласът на Волфганг казваше: „… да, срещал съм Блум и преди.“ Сигурно Удроу го бе попитал, въпреки че не помнеше.
— Преди девет месеца. Беше с една делегация големци от разни хуманитарни организации. От Световната здравна, от Световната селскостопанска, пък и разноските им световни, няма що. Плащат за всичко в пачки банкноти, искат разписки за двойно повече. Аз им казах да си заврат разписките отзад. На Блум това май му хареса. Край.
— А този път как ти изглеждаше? Край.
— Какво искаш да кажеш?
— Беше ли се променил по някакъв начин? По-нервен, странен, нещо такова?
— За какво намекваш, мистър Политически?
— Искам да кажа, имаше ли вид да е надушил нещо, да е по следите на нещо или някого? По върховете, искам да кажа. — Той поспря, после се окопити и продължи: — И аз не знам какво, може би наркотици, кокаин, нещо такова?
— Голям сладур си — каза Волфганг и връзката прекъсна.
Удроу отново си даде сметка за изпитателния поглед на Донъхю. Шийла бе изчезнала. На Удроу му се стори, че са я извикали за нещо спешно. Какво ли можеше да бъде то? Какво в смъртта на Теса изискваше спешната намеса на шпионите? Побиха го тръпки; прииска му се да си облече жилетка, макар по гърба му да се стичаше пот.
— Можем ли да помогнем с още нещо, старче? — запита Донъхю с необичайна загриженост, като го оглеждаше отвисоко с болнавите си подпухнали очи. — Да ти капнем нещичко?
— Благодаря. Засега не.
„Знаели са — каза си той, обхванат от внезапна ярост, докато слизаше надолу към кабинета си. — Узнали са за смъртта й преди мен. Или може би тъкмо това целят — да те накарат да вярваш, че шпионите затова са шпиони, за да знаят всичко преди теб и по-добре от теб.“
— Върховният комисар върна ли се? — запита той, като промуши глава в стаята на Милдрен.
— Всеки момент ще дойде.
— Отмени съвещанието.
От стаята на Джъстин не се чуваше никакъв звук. Той надникна при Гита Пиърсън — най-младата служителка на Политическия отдел, близка приятелка и довереница на Теса. Гита беше русокоса, с тъмни очи и смесена англо-индийска кръв. Носеше на челото си знака на своята каста. Беше от местния персонал, но имаше амбицията да остане в дипломатическата служба. Когато Удроу влезе и затвори вратата зад гърба си, на лицето й се изписа подозрителна гримаса.
— Гита, това, което ще ти кажа, е само за твоя консумация. Разбрахме ли се? — Тя го гледаше очаквателно. — Става дума за Блум. Доктор Арнолд Блум. Ясно?
— Какво за доктор Блум?
— Нали сте приятели? — Никакъв отговор. — Искам да кажа, в добри отношения сте.
— Той е нашата връзка. — Задълженията на Гита изискваха постоянна координация с хуманитарните организации.
— А също и приятел на Теса, разбира се. — Тъмните очи на Гита оставиха забележката без коментар. — Познаваш ли още някой от хората на Блум?
— Понякога се обаждам на Шарлот. Тя работи в неговия офис. Останалите са оперативни служители. Защо? — Изведнъж напевната й англо-индийска интонация му се стори неудържимо съблазнителна. Не, не бива. Никога вече.
— Миналата седмица Блум е бил в Локикоджо. С компания.
Тя кимна за трети път, по-бавно, и сведе очи.
— Искам да знам какво е правил там. От Локи е пътувал с кола до Туркана. Искам да знам дали след това се е върнал в Найроби. Или в Локи. Можеш ли да узнаеш, без да вдигаш много шум?
— Съмнявам се.
— Опитай все пак. — Хрумна му един въпрос. През цялото време, откакто познаваше Теса, не му бе дошло наум да се заинтересува. — Знаеш ли дали Блум е женен?
— Струва ми се, че да. Все някъде има семейство. Те всички по принцип са женени, не е ли така?
Те — имаше предвид африканците? Или те — любовниците? Всички любовници?