Балкан

На другия ден Къню си дойде. Той едва вървеше, лицето му беше издраскано и с големи сини петна. Къню беше потъмнял, почти неузнаваем, в очите му гореше някакъв зловещ огън, той ядно свиваше устни и на всички запитвания не продума ни една дума. Тон гледаше земята, наметнат със синьото си палто, и плюеше настрана. Няколко дни по-късно при него дойде дядо Маринко.

— Днес Балкан пак го няма, а, Къню? — попята старецът.

Къню, загледан в земята, въздъхна:

— Хей, дядо Маринко, Балкан го няма вече! Балкан умря…

— Как, убиха ли го? Убиха го тия… Боже господи, боже господи!

— Не знам. Разказваше ми днес един от тях. Вие, каже, сте инат, че и кучетата ви са като вас. Даваме му хляб — не яде, даваме му месо — пак не яде. Само гледа да скочи и да ни разкъса. Тъй си и умря — вързано до хляба и до месото…

Никой не знаеше как беше всъщност работата — умрял ли беше самоволно Балкан от глад, или беше убит. Но легендата за самоволната му смърт се разнесе и повярва. Един Къню можеше да каже нещо повече за това, но той мълчеше, навъсен и мрачен, като облак. Балкан не доде повече в село, не преминаваше и по границата.

Една сутрин на селския мегдан, огрян от първиге лъчи на слънцето, видяха окървавени и безжизнени труповете на двама румънски войници, които през нощта бяха патрулирали из село. Тогава, преди да се научат другите войници от поста, обезумели от ужас и страх, всички от Люляково се разбягаха през полето по околните села. Никой не видя Къня кръчмарина.

Люляково остана празно, безмълвно и глухо. Но полето с непоженатите ниви беше пак хубаво, както всякога. Около селото, като голям и правилен кръг, блещеше ярката и свежа зеленина на пасбището. През него, изтегнати и прави, белееха се много пътища. Зад пасбището започваха правилните квадрати на нивите — разляно злато, изпъстрено с ален мак и синя метличина. И всичко това — белите пътища, които излизаха от село, като лъчи из един център, и желтите ивици на нивите, — всичко това под необятния купол на небето, приличаше на грамаден веер, разгърнат около селото. А самото Люляково, с малкото си къщи, наредени в счупена надве линия, отдалеч като че беше някаква отсечена мъртвешка ръка, която държеше тоя голям я скъпоценен веер.