Нерви

— Подписвам с две ръце — ще заяви тя почти ентусиазирано. — но след развода нервите ми поне малко от малко ще се оправят.

— В какъв смисъл по-точно?

— Ако не друго, поне сама ще си бъда господар. Все пак съм длъжен да я предупредя, толкова години съм живял с нея, и ще се помъча да го кажа колкото може по-сериозно:

— Дали ще бъдеш на някого господар, не знам, но че самотата ще ти се отрази не особено благоприятно, в това съм абсолютно сигурен.

— Не бъди толкова сигурен.

— Все пак... На тия години, ... Без приятели... А тя вече ще е почти щастлива:

— Е, хубавото е, че поне теб няма да те мисля. Твоето светло бъдеще ти е в кърпа вързано... Като изкукуригаш съвсем, ще се ожениш както повечето твои колеги и приятели на старини за някоя своя внучка второкурсничка, която ще ти папа паричките с твоите студенти или асистенти, а след някоя и друга година ще ти тегли шута и ще те остави на улицата. Обаче не се притеснявай — има старчески домове с отлични условия. Организират се много интересни мероприятия, включително и сърдечни другарски погребения.

Винаги съм твърдял, че жените са по-жестоки — от нас, мъжете. Това съм установявал многократно и в дългогодишната си работа по спешните травматологични кабинети, където при вида на кървавите купища месо, каквото представляват някои от докарваните пациенти, ми се е налагало да свестявам многократно мъже от обслужващия помощен персонал и нито веднъж жени. Сигурно това кара някои да смятат, че жените са по-пригодни от мъжете за хирургическа работа. Може и да е така, не знам, но засега поне още не са го доказали. Имат време занапред, още повече като се има предвид, че хирургията (трябва да се разбира мъжката хирургия) съществува в почти днешния си вид още от времето на Ескулап, та и от преди него. Според скромното ми мнение обаче устойчивостта спрямо кървави гледки е само предпоставка, но в никакъв случай не и гаранция за хирургически способности. Една наша съседка беше нарязала любовника си на парчета, беше го напъхала сварен в буркани и така го бе изхвърлила малко по малко на боклука. Не знам дали най-добрият между мъжете хирурзи би могъл да повтори така хладнокръвно номера с бурканите, но гарантирам с главата си, че съседката не би могла да има нищо общо нито с професията на лекаря въобще, нито пък с хирургията конкретно.

Та и жена ми сега. Когато я предупреждавах за бъдещето й, старческият дом ми беше на устата, но не посмях да го спомена. Все пак, макар и да не сме още стари, ние с нея сме във възраст, в която шегите със старчески домове и гробища не са от най-подходящите. При това тя знае много добре какъв ужас изпитвам от подобна перспектива за края на живота си, тъй като неговата най-хубава част — детството и юношеството си, до казармата — съм прекарал в сиропиталище за сираци. Майка ми и баща ми са загинали в януарските бомбардировки над София през войната, когато аз съм бил двумесечно бебе. Били сме евакуирани в някакво село, но те се върнали да вземат още завивки и съдове. На жена ми съм разказвал с най-големи подробности какво представляваше животът в следвоенните сиропиталища за сираци и сега за сетен път се убеждавам, че никой не може да те халоса по най-слабото ти място така добре както най-близкия ти човек. Нали и в Библията е казано: „Кой ти извади окото? Брат ми. Затова е така дълбоко извадено...“ Тогава да доизчерпим темата.