В чакалнята

Изглежда, старецът на бърза ръка отрепетира прел тях онова, което се канеше да каже на бъдещето, и Донин гневно си рече: Аз пък няма да вляза!

Щеше да си рече още нещо за самооправдание, но в този миг вратата на тоалетната най-сетне се отвори и шишкото нахлу в нея, едва несъборил излизащото момиче.

То сигурно бе слагало памучни тампони с гореща вода на очите си, както правят жените, когато искат да се разхубавят, и те още блестяха влажни, с разширени зеници. Корените на сресаните му коси тъмнееха от влагата, а лицето му така сияеше в своята млада и прохладна хубост, че всички му се усмихнаха като на възкръснала надежда.

— Да не би да са ме извикали вече? — уплаши се момичето, неразбрало погледите им.

— Не, не, спокойно! — отново ги изпревари седемдесет и пет годишният утешител.

А холовизионният коментатор Лазар Донин окончателно реши, че ето това момиче единствено сред тях има какво още да казва на бъдещето, поне чрез бъдещите си деца. С горчивина си го помисли и с болка си го помисли, но въпреки това не тръгна към оная врата, зад която с клетвена декларация човек можеше да се откаже от илюзията си за безсмъртие.