Къртицата
- Автор: Николов Любомир
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къртицата». Краткое содержание книги:
Двамата лежаха още дълго, без да говорят. Изведнъж в тунелите се раздаде нисък, протяжен вой. Гладния подскочи от уплаха и бързо запълзя към изхода от пещерата.
— Край на работата!
Бързия спокойно го последва. Нямаше от какво да се боят. Зад себе си влачеха пълни чували — гаранция за спокойствие, добра храна и цяла дажба горчиво нещо. При това щяха да стигнат първи и веднага след яденето можеха да заспят.
Излязоха в Централния тунел и поеха нагоре по спиралата. Далече долу отново се чуваше познатият шум — пълзенето на многобройни тела и влаченето на тежките чували.
На връщане всички се движеха само по Централния тунел. Сега бързината нямаше особено значение. Пък и трудно можеха да се мъкнат пълните чували по тесните, криви, а понякога и полузатрупани ходове. Разклоненията бяха важни само в началото на работата, когато всеки се стремеше да намери най-прекия път и да изпревари останалите.
Другите още не бяха се изкачили до средата на Централния тунел, когато двамата стигнаха в голямата пещера. Нетърпелив да предаде първия си богат добив, Гладния се вмъкна в Тунела на рудата. След малко отвътре се чу шумът от падането на тежкия къс минерал. Бързия подхвана със задна лапа своя чувал и запълзя по широкия коридор. Скоро стигна до Дупката и спря на ръба.
Дупката беше широка и кръгла. Долу в нея нещо се движеше, съскаше и тракаше. Раздаваха се още някакви непривични звуци, подобни на онзи звън, който издаваше гривната при удар в камък. Тези загадъчни шумове разпалваха любопитството на Бързия. Неведнъж го бе обхващало изкушението да скочи долу и да разбере какво става там, но страхът го спираше. Знаеше, че никой от онези, които бяха дръзнали да направят това, не се завръщаше. Сърдития казваше, че в Дупката живеят Горните и когато получат руда, трошат късовете на дребни парченца, за да ги изядат. Шумът обаче се чуваше дори когато всички се връщаха само със ситни камъчета. И освен това той не можеше да си представи същество, способно да се храни с руда. От нея умираха всички животни, освен тях самите.
От продължението на коридора прозвуча радостният писък на Гладния. Беше получил пълната дажба. Бързия се сепна, надигна чувала и го изсипа в Дупката. Сетне бързо заобиколи широкия отвор, влачейки зад себе си празния чувал и продължи по Тунела на рудата. Няколко телесни дължини по-нататък лапите му на пипаха два големи меки куба и две по-малки твърди топки. Пълна дажба. Той пъхна всичко в чувала и пропълзя в Пещерата за сън. Наоколо нямаше никого освен Гладния, който, свит в един ъгъл, шумно дъвчеше.
Бързия спря до стената, остави дажбата си, разпъна чувала и се изтегна върху него. В противоречие с прякора си той ядеше бавно, старателно дъвчеше всяка хапка и се наслаждаваше на вкуса. Когато свърши с храната, взе малките топки и една след друга ги глътна цели, за да не усети горчивината им. После се обърна на една страна, с лице към стената и зачака съня.
Тази стена не приличаше на никоя друга в тунелите. Тя наподобяваше на някои скали, които се срещаха под земята. Повърхността й беше грапава и твърда. Това напомняше за пясък, скрепен с някакъв друг минерал. Понякога при докосването на стената в мозъка на Бързия възникваше странната дума „бетон“. Но защо ли трябваше да измисля нови думи, когато тази необикновена скала си имаше название. Наричаха я Скалата без край. Тя покриваше всичко. Всеки тунел, насочен нагоре, неминуемо стигаше до нея. Скалата без край ограничаваше света. Само нарядко по нея се срещаха съвсем тънки пукнатини, в които растяха вкусни корени. Понякога, при по-силно дръпване, корените се измъкваха заедно с горната си част — дълги стъбла, обрасли с широки, тънки и меки неща. Навярно с тези неща корените изсмукваха храната си от Скалата без край.
Вече в полудрямка Бързия чу пристигането на останалите. Един след друг те изсипваха в Дупката своя добив и бързаха да получат храната си. За пълен чувал — цяла дажба. За не съвсем пълен — една топка от горчивото нещо по-малко. За половин чувал — само храна. А ако чувалът е празен или в него има съвсем малко руда — половин дажба храна и болка. „Електрически шок“ — пробягна в съзнанието му, но Бързия вече заспиваше и не обърна внимание на тези нови непонятни думи.
Горчивото нещо действуваше почти веднага. В съня на Бързия се появяваха непознати и същевременно безкрайно близки картини. Той сънуваше съвсем друг свят — топъл, щастлив и спокоен. Там тунелите бяха огромни, без стени, изпълнени с нещото, пораждащо картини. Без да разчита на осезанието си, можеше да разбере какво го обкръжава. Разхождаше се сред гъсталаци от онова, което стои над корените. Движеше се на задни лапи и му беше по-лесно, отколкото да пълзи. Наоколо имаше стотици странни същества, които също ходеха само на задните си лапи. Той не им се учудваше. Познаваше ги добре и знаеше, че те винаги са готови да направят за него онова, което самият той направи за Гладния. Събираха се на групи и разменяха неща на устата. Бързия усещаше невероятно много неща в главата, но за всички тях имаше и неща на устата. И от това му ставаше леко и радостно.