Пръстенът на Медичите
- Автор: Джон Никол Сейнт
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Медичите». Краткое содержание книги:
Спряха ме две неща. Първото бяха думите, дописани непосредствено след подписа: Не съм никак добре. Понякога дори се боя, че… И нищо повече. Дамарис бе гордо момиче, трябва да й е струвало много, за да направи такова признание.
Адресът, Марлбру Стрийт, бе второто обстоятелство, което сподави импулса ми. Дамарис живееше в Бостън, града, който заемаше ключова роля в записките на Джъстис Робинсън.
Аз исках, не, аз трябваше да издиря своята истинска самоличност. И то в Бостън.
Глава втора
Ще спомена съвсем накратко последните си дни в Ню Йорк, както и пътуването до Бостън, тъй като колкото по-малко мисля за тях, толкова по-добре. Опаковах малкото си лични вещи и се помъчих бързо да напусна дома на Минета Стрийт, тъй като свръхвъзбудените ми нерви едва ли щяха да понесат някое дълго и сантиментално сбогуване. Погалих инкрустирания шкаф, вдигнах куфара и кошчето с Леонардо, след което за последен път се спуснах по тясното каменно стълбище. Изобщо не обърнах глава.
От пътуването до Бостън си спомням главно претъпканите студени вагони, оскъдната храна и самодоволните, свръхуверени в себе си търговски пътници. Пътувах в туристическата класа — цената на луксозния вагон надхвърляше скромните ми възможности. Пристигнах в Бостън премръзнала, цялото тяло ме болеше от тръскането, а отгоре на всичко и Леонардо беше в отвратително настроение. Когато слязох на неприветливата сива гара, вече се смрачаваше. Покрай мен на перона търговските пътници се сбогуваха весело един с друг, за да се намерят секунди след това в обятията на семействата си. Стоях сама и може би за пръв път от началото на цялата тази история се почувствах самотна и обезкуражена. Не биваше обаче да се отпускам и затова се загънах плътно в дрехата си, вдигнах глава и се заех да потърся кола.
Никога дотогава не бях пътувала в нает екипаж и затова се заоглеждах напълно безпомощно. В този момент пред мен неочаквано се изправи кочияш в безупречна ливрея.
— Мис Стантън? — Той сне учтиво шапка и по веселото му ирландско лице се появи усмивка. — Маркиза Орсини ме изпрати, за да ви отведа. Ще бъдете ли тъй любезни да ме последвате? — Вероятно погледът ми е издавал изненада и объркване, защото той добави дружелюбно: — Колата на семейство Калхън, госпожице.
— О да, разбира се. — Последвах го с тягостно чувство до елегантния екипаж. Маркиза Орсини… това сигурно беше лелята. Дамарис не споменаваше в писмото си, че родственицата й е от благородно потекло. Нещо повече, дотогава изобщо не знаех, че има леля. Странно защо, но се почувствах малко излъгана.
— Дайте ми, моля, бележката за багажа. Ще се погрижа за куфарите ви. — Подадох му мълчаливо поисканата квитанция, той ми помогна да се кача във файтона и изчезна. Момчето правеше много добро впечатление. Колко глупаво от моя страна, помислих си, да се надявам, че на гарата ще ме очакват Дамарис, може би леля й и дори баща й. Та нали идвах тук не като гост, а като служител. Не биваше никога да забравям този факт. Седнах вдървена върху плюшената тапицерия и просто зачаках. Не след дълго кочияшът се върна, натовари куфарите ми, седна на капрата и потегли.
Каляската имаше еластични ресори и вдлъбнатините на настилката почти не се усещаха. С носната си кърпичка избърсах замъглените прозорци и се взрях навън. Единственото, което успях да различа, бяха редицата черни сгради покрай пътя и потрепващата светлина на обгърнатите в мъгла улични фенери. Минахме покрай дълга желязна решетеста ограда, заобиколена от високи, надвиснали дървета. Предположих, че това е Пъблик Гардън, градския парк. Колко слабо познавам Бостън, помислих си и изведнъж планът да започна тук своите издирвания ми се стори направо авантюристичен. Пригладих меките си кожени ръкавици и под дясната усетих рубинения пръстен.
Колата спря. Кочияшът отвори вратата и ми помогна да се измъкна навън. Пред очите ми се изправи елегантна къща. От всички страни я заобикаляше ограда от ковано желязо. В тъмнината не бе възможно да се забележат детайли, но очевидно ставаше въпрос за стабилна, архитектурно съразмерна постройка. Входната врата представляваше арка, оградена с рамка от люнети и стъкла, поставени в оловен обков. От двете страни, както на партера, така и на първия етаж, имаше симетрично разположени еркерни прозорци. Загледах се по-продължително в тях и дъхът ми спря. Защото в светлината, струяща отвътре, успях да различа, че квадратните стъкла не са гладки. Направени бяха от неравно старинно оловно стъкло с лилав отенък.