Елмазено сърце

Царят заповядал да извикат най-голямата крилата риба. Тя била по-стара от хиляда години, но била по-силна от другите. Яхнали й се младоженците и тя ги понесла. Летяла, що летяла, излязла от морето, хвръкнала над брега — и се понесла право към онова царство, отдето бил князът. Спряла се тъкмо пред двореца, на големия площад.

Събрали се люде да гледат: огромна хвърката риба, голяма — като някоя джамия, а на нея седи князът им, пред него — млада хубавица, каквато никой не бил виждал. Князът и княгинята слезли, а рибата отлетяла.

Старият цар и царицата заплакали от радост, като видели, че син им се връща, па си води и булка — хубава, за чудо и приказ. Поживял князът при баща си година. Много добрини направил той на людете. Нали всичко виждал и всичко чувал — нищо не можело да се скрие от него. Що имало крадци, убийци и злосторници — той ги ловял и затварял. Като се разчуло по царството, че от княза нищо не може да се укрие, никой се не решавал да напакости на другите. Князът отсъждал винаги право — нали имал елмазено сърце, никому не угаждал. Но той обичал всички. Лекувал болните, помагал на злочестите. Понеже силата му била голяма, никой цар не смеел война да му обяви; всички гледали да му бъдат приятели.

Тъй прекарал той при баща си година — и онова царство станало най-щастливо на земята. Като изтекла годината, рекъл на родителите си:

— Стига съм живял тук — и долу ме чакат. Ще ида в морското царство.

Баща му и майка му не желаели да го пуснат, но той настоял.

— Дума съм дал, — рекъл, — на тъста си, след година да се върна. Как мога да го излъжа? Не съм ли ви казал, че сърцето ми е елмазено?