За сьомга

— Като видях, че тръгвате… — каза Доше съвсем пребледнял и без да откъсва поглед от лицето му.

И добави:

— Не можеше да се мине оттам. Чуваха се бесните.

Той говореше за онези опасни въртопи — издълбани от морето на някои места в реките, които то избутва.

Тримата бяха минали по-отгоре, там, където развихреният порой губеше малко от скоростта си. Водата им беше стигнала все пак под мишниците, но забивайки ракетите си в нея, опирайки се на тях, преодолявайки стихията с гърдите си, те бяха преминали. Явно вече бяха забравили за своето опасно премеждие — толкова се страхуваха за другаря си!…

Когато четвърт час по-късно излязоха на дигата, там чакаха жените. Те не извикаха, като ги видяха, защото още не смееха да разпознаят неясните силуети, които изплувваха от мъглата.

Едно дете се обади първо:

— Те са!

Мигом се струпа навалица, която ги раздели. Олекнало им отведнъж, жените се разприказваха, питаха, разпитваха, превъзнасяха мъките им. И мъже се приближаваха до пострадалите, разпитваха. Цялото село бе слязло и Андре видя да му се усмихват непознати лица. Той търсеше Лоранс, а видя силните плещи на Юлар преди бялата вълнена кърпа, с която младата жена се бе забрадила.

Когато отиде при нея и я погледна, всичко, което той й носеше от границата на смъртта — нежността, разкаянието, радоста си, страстното си желание да я спечели отново, да не се разделя повече с нея, всичко рухна при вида на лицето й. Това, че го бе мислила за загинал, че сега го виждаше отново жив, бе успяло да извика на лицето й само раздразнение и яд.