Отвъд полунощ
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд полунощ». Краткое содержание книги:
Гордостта и неутолимата страст ще направят живота на двете съперници Ноел и Катерин мъчителна броеница от ад и рай, от възторг и падение. Магьосникът Шелдън ще ви накара да забравите всичко, докато не прелистите и последната страница.
Две момчета смятаха, че са влюбени в Катерин. Първият беше Тони Корман, който един ден щеше да постъпи в адвокатската кантора на баща си. Беше с цяла педя по-нисък от Катерин, с нездрав цвят на лицето и късогледи воднисти очи, които я гледаха с обожание. Другият беше Дийн Макдермон — дебел и стеснителен, искаше да стане зъболекар. Имаше и трето момче — Рон Питърсън, но той беше друга категория. Бе футболната звезда на гимназията и всички казваха, че сигурно ще го приемат в колежа със стипендия за спортист. Висок, широкоплещест, той приличаше на театрален идол и безспорно беше най-популярното момче в училището.
Единствената пречка Катерин да не се сгоди незабавно за него бе, че той дори не подозираше за съществуването й. Всеки път, когато се разминаваше с него по училищния коридор, сърцето й забиваше лудо. Тя си блъскаше главата какво ли остроумно и предизвикателно да му каже, че той да й определи среща. Но щом се приближеше до него, езикът й се вдървяваше и те се разминаваха мълчаливо. Като кораба „Куийн Мери“ и боклукчийски шлеп — с отчаяние си мислеше Катерин.
Имаха все по-големи трудности с парите. Бяха закъснели три месеца с наема и не ги изхвърляха само защото хазайката беше очарована от баща й и от грандиозните му планове и изобретения. Когато го слушаше, Катерин изпитваше мъчителна тъга. Той беше все така бодър и оптимист, но тя виждаше и зад поочуканата му фасада. Чудният безгрижен чар, превръщащ в празник всичко, с което се заемаше той, беше помръкнал. Баща й приличаше на хлапе, въплътило се в мъж на средна възраст, който си фантазира за великолепното бъдеще, за да скрие жалките провали на миналото. Неведнъж го беше виждала да дава вечеря за дузина гости в „Ханричи“, а после весело да отвежда настрана някой от тях и да му иска пари на заем, за да плати сметката плюс щедър бакшиш, разбира се — задължително щедър, защото трябваше да поддържа репутацията си. И все пак, макар да съзнаваше, че той е небрежен и безразличен баща, Катерин го обичаше. Харесваше й, че се пали, че вечно се усмихва и прелива от енергия в този свят от намръщени, мрачни хора. Това беше неговият дар и той щедро го предлагаше.
В крайна сметка според Катерин той се чувстваше по-добре с прекрасните си мечти, които никога нямаше да се сбъднат, отколкото майка й, която се страхуваше да мечтае.
През април майка й умря от сърдечен пристъп. Това беше първият сблъсък на Катерин със смъртта. Малкият им апартамент се изпълни с приятели и съседи, поднасящи съболезнованията си с фалшиво уважение, както е прието при такива трагедии.
Смъртта беше превърнала майка й в дребна, съсухрена, безжизнена фигура, а може би животът я беше направил такава — мислеше Катерин. Опитваше се да си припомни общи спомени, моменти, когато се бяха смели заедно, когато душите им се бяха сливали, но в представите й непрекъснато изскачаше образът на бащата — усмихнат, енергичен и весел. Сякаш животът на майка й беше бледа сянка, която чезнеше под слънцето на спомена. Катерин се взираше в ковчега с восъчната фигура на майка си, облечена в проста черна рокля с бяла якичка, и мислеше за пропиления й живот. За какво е било всичко? Чувствата, които Катерин бе изпитвала преди години, отново я завладяха — решимостта да стане нещо, да остави следа, за да не свърши в анонимен гроб, без светът да-знае, нито да го е грижа, че Катерин Алегзандър е живяла и е умряла, че се е върнала в земята.
Чичо й Ралф и леля й Полин дойдоха със самолет от Омаха за погребението. Ралф беше десет години по-млад от баща й и съвсем различен от него. Занимаваше се с поръчки и доставка на витамини по пощата и преуспяваше. Беше едър, квадратен мъж — с квадратни рамене, квадратна челюст, квадратна брадичка и — Катерин беше сигурна — с квадратен мозък. Жена му беше като птичка — само пърхаше и чуруликаше. Бяха свестни хора и Катерин знаеше, че чичо й е дал доста пари на заем на баща й, но чувстваше, че няма нищо общо с тях. Те бяха като майка й — хора без мечти.
След погребението чичо Ралф каза, че иска да поговори с Катерин и баща й. Седнаха в малката дневна, а Полин хвърчеше насам-натам с табли с кафе и сладкиши.
— Знам, че си доста зле с парите — каза чичо Ралф на брат си. — Прекалено голям мечтател си, винаги си бил такъв. Но ти си ми брат. Не мога да те изоставя. Разговаряхме за това с Полин. Искам да дойдеш на работа при мен.
— В Омаха?
— Ще имаш добър и постоянен доход и двамата с Катерин можете да живеете у нас. Имаме голяма къща.
Сърцето на Катерин се сви. Омаха! Това беше краят на мечтите й.
— Нека помисля — рече баща й.
— Ще вземем влака в шест часа — продължи чичо Ралф. — Отговори ми, преди да тръгнем.