Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
— Здравей, Морийн — обаждам се с дрезгав глас. — Колко е часът? — Тя се обръща с извити вежди.
— Помниш ли ме?
— Разбира се — отвръщам изненадано. — Нали снощи се запознахме. Говорихме си.
— Чудесно! Значи си излязла от посттравматичната амнезия. Не се стряскай! — добавя с усмивка тя. — Нормално е човек да се чувства объркан след нараняване на главата.
Инстинктивно вдигам ръка към главата си и напипвам превръзка. Сигурно яко съм се ударила, когато паднах на стълбите.
— Състоянието ти се подобрява. — Тя ме гали по рамото. — Ще ти донеса пресен портокалов сок.
Някой чука, вратата се отваря и влиза висока слаба жена на петдесет и няколко. Има сини очи, високи скули и вълниста руса коса, започнала да побелява. Облечена е в червено късо палто върху дълга рокля, на врата й се вижда кехлибарен гердан, в ръка стиска хартиен плик.
Това е мама, почти деветдесет и девет процента съм сигурна, че е тя. Не знам защо изобщо се колебая.
— Ама и отоплението тук е едно! — възкликва тя с познатия ми тъничък момичешки глас.
Да, това със сигурност е мама.
— Прилошава ми. — Тя започва да си вее. — Да не говорим, че пътуването дотук ме подложи на невероятен стрес. — Поглежда към леглото, сеща се за нещо и се обръща към Морийн.
— Как е тя?
Морийн се усмихва.
— Днес Лекси е много по-добре. Вече не е така объркана като вчера.
— Слава богу! — Мама заговаря по-тихо. — Все едно че говорех с бавноразвиваща се… или малоумна.
— Лекси не е малоумна — обяснява спокойно Морийн. — Освен това разбира всичко, което казвате.
Истината е, че почти не слушах. Не мога да откъсна очи от мама. Какво й е? Струва ми се различна. По-слаба. И май остаряла. Когато се приближава и светлината от прозореца пада върху лицето й, положението ми се струва още по-зле.
Да не би да е болна?
Не, щях да позная, ако беше болна. Имам чувството, че е остаряла за една нощ. Ще й купя някой хубав крем за лице за Коледа.
— Ето те и теб, миличка — започва тя с висок превзет глас. — Аз съм майка ти. — Подава ми плика, в който има шампоан, и ме целува по бузата. Усещам познатия мирис на кучета и парфюм със зелен чай и роза. Въпреки това очите ми се пълнят със сълзи. Не предполагах, че съм се чувствала толкова изолирана и самотна.
— Здрасти, мамо. — Посягам да я прегърна, но ръцете ми улавят само въздух. Вече се е обърнала настрани и поглежда малкия си златен часовник.
— Мога да остана само минутка — обяснява тя толкова напрегнато, сякаш ако остане повече, светът ще се взриви. — Имам среща с един специалист заради Роли.
— Роли ли?
— От последното котило на Смоуки, миличка. — Мама ме поглежда недоволно. — Нали помниш малката Роли?
Просто не разбирам защо мама си въобразява, че трябва да помня имената на всичките й кучета. Те са поне двайсет, до едно малки хрътки уипет и всеки път, когато се прибера у нас, се оказва, че тя се е сдобила с ново попълнение. Открай време бяхме семейство, което не гледа животни, до лятото, когато навърших седемнайсет. Ходихме на почивка в Уелс и мама взе, че купи едно кутре уипет. За нула време тази работа с кучетата се превърна в мания.
Обичам кучета. Е, търпя ги, освен в случаите, когато шест броя започнат да подскачат върху теб, щом отвориш входната врата. Да не говорим, че всеки път, когато искаш да седнеш на някое канапе или стол, по тапицерията са полепнали кучешки косми. А най-големите подаръци под коледната елха са за кучетата.
Мама изважда билково успокоително от чантата си и изстисква три капки върху езика си, след това шумно издиша.
— Движението беше истински кошмар — заявява тя. — Хората в Лондон са толкова агресивни. Имах много неприятно пререкание с някакъв тип в един ван.
— Какво стана? — питам, макар да знам, че мама ще поклати глава.
— Да не говорим по този въпрос, миличка — тя се мръщи, сякаш някой я е накарал да си припомни кошмара, преживян в концентрационен лагер. — Най-добре да забравим.
За мама прекалено много неща са прекалено болезнени, затова не говори за тях. Като например как новите ми сандали са могли да станат на нищо миналата Коледа. Или как общинският съвет редовно се оплаквал от кучетата на улицата. Или от хаоса в живота, не в нейния, а по принцип.
— Нося ти картичка. — Тя бръква в чантата си. — Къде се дяна? От Андрю и Силвия.
Наблюдавам я учудено.
— Андрю и Силвия, съседите! — уточнява тя, сякаш е очевидно. — Живеят до нас.
Съседите ни не се казват Андрю и Силвия. Много добре помня — Филип и Маги.
— Мамо…